— Господин Туисълтън, знаете ли какво е значението на израза „pace belloque“?
— Не, сър. Друга тайна?
Поклатих уморено глава и дръпнах ръката си от вкопчените пръсти на лудия.
— Истинско безумие.
— Да, безумие — съгласи се господин Туисълтън. — Ще подлудим всички в Лондон. И после кой ще ни лекува?
Той видя, че се готвим да се сбогуваме и се развълнува. Държането му стана още по-яростно и невъздържано и след по-малко от минута започна да бръщолеви несвързано и на устата му изби пяна. Това, изглежда, беше заразително, защото изведнъж другите луди наоколо започнаха да крещят неистово и да вилнеят. Скоро настъпи такова безредие, което би възмутило дори Ада и Сатаната би се оплакал от проклетия шум. Няколко надзиратели се нахвърлиха с камшици върху невменяемите. Гледката беше сърцераздирателна и господарят ми и аз забързахме към изхода на „Света Мария Витлеемска“, изгаряйки от нетърпение да се измъкнем от задушния въздух, изпълнен с мирис на разложение.
Нютон поклати глава и облекчено въздъхна, докато минахме под меланхоличните погледи на статуите на портата.
— Най-много от всичко се страхувам да не си загубя ума — каза той. — През първата си година в Кембридж изпаднах във временно душевно разстройство. Имах главоболие и не спах няколко седмици. Мисленето ми беше объркано и замъглено.
Симптомите ми ставаха все по-познати, защото състоянието ми, изглежда, се влошаваше, но не споменах за това на моя господар, а само попитах дали наистина е възможно човек да изгуби ума си, като види призрак, както сержант Роан ми беше казал.
— Тук не става дума за призраци — отвърна Нютон. — Господин Туисълтън е болен от сифилис. Не видяхте ли гнойните рани на краката му? Или може би сте забелязали атрофиралите му очи, треперещите устни и език и частичната парализа? Това са симптоми на напреднал стадий на сифилис.
— Бих искал да си измия ръцете — немощно промълвих аз.
— Нямаме време. Трябва да отидем да поговорим с едни шапкари.
— Шапкари? — Въздъхнах уморено. — Освен ако не възнамерявате да си купите нова шапка, макар че според мен не се интересувате от шапки, защо, за бога, искате да посетите шапкари?
— Какво? „Ти ли даде хубави крила на пауна и на камилската птица пера и пух?“ — отвърна той и като видя, че се намръщих, добави. — Йов, глава тридесет и девета, стих 13.
Седнахме в каретата и с доволен вид Нютон ме потупа по крака и ми показа писмото, което господин Туисълтън му бе дал. За уморените ми очи на листа беше написана позната, но разбъркана смесица от букви.
„tqbtqeqhhnuquczrpsvxwkxfklevqtogkxzzlalc-
sulixpdmctzxlzlbizgtpajpdnfpadykforlfbpfoxl-
duyxwmilldsdlnriieoerxqxnuiffibpaaafyagfokse-
icrlexuxtjplttlcgwrnrniiqliizgvyqsswncebkrnyety-
bohlckuasyfkthyizmhzbkvzhydumtksrnpjlyxdlo-
qmhnfyczeszrvepnbrvhyleedufiiivdehfgdr-
wdeeuhmmonheybbiktaopigbojcxdgciioiivmnkib-
hvonxnlzsiefzwkrrvsfdedzhmmnsheasgdtpyhri-
wqupnefiogzrirpmjpnqcdlnxqtpfydgmpluynics-
bmkhwvsqtexgzidypjtndgizfkkmbkaoprtd-
sxyhlmwifxxsaklrdcsnnyiioiifliirtqtnnwzbxyjg-
wdkcwxylkiajmcykakxkhziqimunavbolltadvfw-
pfmgwcmzuszpdqaktiemptpcyvkeygeyffhskntdu-
vnfykrshmorrvuokgnbuutclafcpnwwekrkcezaxb-
plusezgtlqwbypuufzqxdziifskszrktncnuljdvfedpg-
nohprzdoosyskxshdkdgwktgqwtavdhrusmocxi-
ipiyrlmwopohkd“
Бъркотията нямаше очевиден смисъл, но Нютон заяви, че е открил схема — същата като в предишните послания.
— Но господин Туисълтън е невменяем — възразих аз.
— Несъмнено — съгласи се той.
— Тогава не разбирам защо приемаме толкова на сериозно писмото.
— Поради простата причина, че не го е писал господин Туисълтън.
— Но откъде знаете?
— От няколко години се забавлявам, като се опитвам да разгадая характера, наклонностите и способностите на човека, съдейки по почерка му — обясни Нютон. — По този начин може да се определи дори здравословното му състояние, например дали страда от някакво заболяване на очите или от парализа. Имайки предвид решителната, силна ръка, написала писмата, и очевидно влошеното здраве на господин Туисълтън, може да се направи изводът, че авторът на това послание не е невменяем. Има и една любопитна подробност. Авторът е учил латински.
— Как разбрахте, за бога?
— Буквите „а“ и „е“ се срещат заедно три пъти в закодирания текст и на тези места авторът на писмото спазва общоприетото изискване да ги слее в „ае“. Това показва дифтонг, сложна гласна или съединяване на гласни, и говори за латинско произношение. Така например трябва да произнасяме „С“ в думата „Caesar“ като „К“. Ето защо авторът на посланието безспорно е образован човек, а това изключва господин Туисълтън, чието образование е основно.