Разкопчах бричовете си, за да й покажа пениса си и изтърпях стоически, докато госпожица Бартън го разглеждаше така, сякаш бях скулптура. Тя изрази учудването си, че е възможно такова нещо като човешкото любене.
— Само като си помисля, че толкова голяма част от мъжа може да влезе в женската вагина — едва поемайки си дъх, каза госпожица Бартън и стисна члена ми в шепата си.
— Изумително е и как жената ражда деца — отбелязах аз.
— И в същото време колко е уязвим. Колко нежна и лесноранима изглежда главата му. И в същото време колко е страшен. Все едно има свой живот.
— Казвате повече, отколкото знаете, госпожице Бартън.
— Семето излиза от малкия процеп, нали?
— Да, и ще го направи, ако не внимавате.
— Но аз искам да видя спермата — настоя тя. — Искам да разбера всичко.
— Спермата изхвърча неконтролируемо и не мога да кажа къде ще попадне. Върху роклята ви… — немощно добавих аз.
— Вероятно ако го поема в устата си — рече госпожица Бартън и преди да й забраня, налапа целия ми член.
След това вече не бях в състояние да се съпротивлявам на анатомичния и преглед и се изпразних в устата й. За мой ужас, тя глътна семенната течност.
— Катерина — казах аз, дръпнах пениса си от хладните й ръце и закопчах бричовете си. — Не е безопасно, че глътнахте онова нещо.
— Уверявам ви, че е напълно безопасно, скъпи Том. Няма опасност да се сдобия с дете. Женската утроба може и да е част от корема, но не е свързана със стомаха. — Тя се засмя и после избърса устните си с кърпа.
Пийнах глътка ябълково вино, опитвайки да се успокоя.
— Беше много поучително — отбеляза госпожица Бартън. — И изключително приятно. Много съм ви благодарна. Сега, след като видях и вкусих пенис в цялото му великолепие, много неща ми се изясниха.
— Радвам се, Катерина — рекох аз и я целунах по челото. — Но за мен единственото ясно нещо е, че ви обожавам.
Дълго седяхме пред камината. Държахме се за ръцете и почти не разговаряхме. От време на време я целувах и тя отвръщаше на целувките ми. И като мислех, че сме интимни във всяко отношение, аз направих ужасна грешка.
Грешка, която вероятно ми струва щастието в живота.
Подновихме разговора, струва ми се доста делово, защото госпожица Бартън насочи темата към пиесите на господин Отуей и по-точно към „Съдбата на моряка“ и продължението й, „Атеиста“, което тъй като и двамата бяхме привърженици на вигите, не ни беше харесало много. Ако бях задържал нещата дотам, може би всичко щеше да бъде наред между нас и дори можеше да се оженим след време. Но аз изказах някаква забележка в смисъл, че не знам как е възможно човек да остане християнин, след като се запознае внимателно и отблизо с мнението на чичо й. Госпожица Бартън остана с убеждението, че съм му нанесъл огромно оскърбление, мигновено дръпна ръката си и пребледня.
— Какво искате да кажете? — студено попита тя.
— Онова, което ви е добре известно, госпожице Бартън. Доктор Нютон мисли, че християнската традиция е подправена и лъжлива, фалшифицирана от зли хора, които преследвайки целите си, умишлено са изопачили наследството на Исус Христос.
— Престанете! — извика тя, скочи и нетърпеливо тропна с крак. — Престанете. Престанете.
Изправих се бавно и я погледнах в очите. Осъзнах истината, но вече е късно. Въпреки еретичните възгледи на чичо й, за които разбрах, че тя не знае нищо, умните думи, любознателният ум и очевидното й желание към мен, госпожица Бартън беше запазила простодушната християнска вяра на съпруга на селски свещеник.
— Как можете да кажете такова лошо нещо за моя чичо? — Очите й неочаквано се напълниха със сълзи.
Не утежних оскърблението, потвърждавайки, че съм казал истината, защото тя само щеше да се обиди още повече. Предпочетох да й обясня, че е възможно неортодоксалните възгледи, които бях приписал на доктор Нютон, да са само и изцяло мои.
— Възможно ли е да вярвате в такива отвратителни и греховни неща, каквито ви чух да произнасяте тази вечер?