Когато Уолис спомена думата „писмо“, аз сякаш видях как сърцето на Нютон пропусна един удар. Той се наведе напред, захапа кокалчето на показалеца си и сетне поиска да види писмото, което Мейси беше оставил.
— Започвам да разбирам за какво става дума — каза Уолис и взе писмото от купчината книжа на пода. Той, изглежда, знаеше къде се намира всичко, макар че не виждах доказателство за ред. Уолис даде писмото на господаря ми и му предложи и съвет. — Ако се опитате да разгадаете шифъра, пратете ми вест дали сте успели. Но запомнете, че не трябва да напрягате ума си прекалено много, защото мисловната работа с тези главоблъсканици е изтощителна и после съзнанието не е способно на нищо. Освен това не забравяйте и какво пише синьор Порта. Тълкувателят може проницателно да отгатне обикновени думи, свързани с въпроса, и така да си спести стотици часове труд.
— Благодаря, доктор Уолис. Много ми помогнахте.
— Тогава отново помислете за решението си за вашата „Оптика“, сър.
Нютон кимна.
— Ще си помисля, докторе — каза той, но така и не го стори.
Сбогувахме се с доктор Уолис. Нютон имаше нов образец на шифъра и няколко полезни книги и едва сдържаше вълнението си, макар да се ядоса на себе си, че не се е сетил да донесе другите кодирани послания.
— Няма да мога да работя по въпроса, докато пътуваме с проклетия дилижанс — недоволно измърмори той.
— Може ли да видя писмото?
— Разбира се — отвърна Нютон и ми го показа.
Дълго го гледах, но нищо не ми се изясни.
„tqbtqeqhhflzkriiigzeqsawnxrxdgxjpoxznpeeqjtg-
mqlnliugdxvcnfgdmysnroywpdonjbjmpardemg-
mqdnlnkf pztz j mkgj htnxqwxearowsualquwoj —
fuidgrhjsyzzvccteuqzggfzqcetydcjgessicisemvtta-
j mwgciiirgopmdciiydtgafyiidnrdiviixgvhqtv-
geoudkwvahhvxkjusukpwnvwcvedtqnljvhinm-
szpzblkiabzvrbqtepovxlsrzeenongsppyoiijyhwex-
pnakqlotvsmciirzybcstqqxfsxdihhbdlxibtjymfv-
tubspvbxgftesuu“
Поклатих глава. Разбърканите букви ме обезсърчиха. Не проумявах как е възможно някой да изпитва удоволствие, като измъчва мозъка си, опитвайки се да разгадае смисъла им.
— Може би ще прочетете някоя от книгите, които ви даде доктор Уолис — предположих аз.
Това донякъде го успокои, защото много обичаше да чете, докато пътува.
Бяхме се движили два-три часа по пътя за Лондон, когато Нютон остави книгата и небрежно отбеляза, че господин Сейнт Леджър Скруп е лъжец.
— Имате предвид джентълмена, който подари на вашия колеж изящните сребърни чаши? — попитах аз.
— Никога не съм го харесвал. Не му вярвам. Той е непредсказуем.
— Защо казахте, че е лъжец?
— Понякога сте упорито невъзприемчив — въздъхна Нютон. — Не си ли спомняте думите му, че Мейси му е донесъл да преведе писмо, написано на френски? Ясно е като бял ден, че писмото трябва да е било шифър като онзи, който е показал на доктор Уолис. Вероятно дори е било същото писмо. Не е имало никакво писмо на френски.
— Защо Скруп би излъгал за подобно нещо?
— Да, наистина, защо? Точно това ще разберем, господин Елис.
— Но как?
Нютон се замисли.
— Нямам представа как може да го направим. Мейси не е знаел латински, но въпреки това според господин Лаундс си е купил книга на латински за тайнопис като подарък за някого. Не може да е бил доктор Уолис, защото вече е притежавал две еднакви книги. И книжарницата на господин Лаундс е съвсем близо до работното място на господин Скруп. Ето защо, мисля, че трябва отново да посетим Скруп. И докато аз разговарям с него, вие ще намерите удобна възможност да се измъкнете и да разгледате библиотеката му.
— Да търся книгата на Тритемий?
— Точно така.
— Някаква стара книга едва ли ще е доказателство за престъпление.
— Не — съгласи се той. — Това ще дойде по-късно. Първо трябва да докажем нещата, така че да останем доволни.
Дилижансът пристигна в Лондон, преди да се е свечерило. Слязохме и установихме, че сме въшлясали. Господарят ми се ядоса само за малко, защото беше в отлично настроение от изгледите да разгадае шифъра. Той ме придружи до Тауър, за да вземе кодираното послание и да започне работа колкото е възможно по-скоро. Уверихме се, че в крепостта и в Монетния двор всичко е наред и отидохме в кабинета. В наше отсъствие стените бяха пребоядисани и прозорците бяха измити. Този факт ми помогна да си обясня как господин Дефо е улеснил влизането си, защото го заварихме вътре. На лицето му беше изписано виновно изражение, че е нахлул без покана.