Говореше се, че правилото може да се промени и велосипедите да започнат да се дават в по-ранна възраст. Комитетът проучваше идеята. Когато нещо влезеше за обсъждане в комитета, това винаги пораждаше шеги. Хората казваха, че членовете му ще станат старейшини, докато се приеме промяната.
Правилата се променяха много трудно. Когато ставаше дума за нещо важно — не като предложението за колелата — понякога се налагаше да вземе решение Пазителя. Той беше най-важният от старейшините. Джонас никога не го беше виждал, знаеше само, че човекът на този важен пост работи и живее сам. Но комитетът никога не би занимавал Пазителя с велосипедите. Те просто щяха да спорят помежду си с години, докато гражданите забравят, че въпросът е бил внесен за преразглеждане.
Баща му продължи.
— И така, аз гледах и се радвах как сестра ми Катя става деветгодишна и как отмята панделките на косата си и получава колелото си. Тогава не обръщах много внимание на церемониите на десет и единайсетгодишните. И най-сетне в края на втория ден, който ми се струваше, че ще продължи вечно, дойде моят ред. Церемонията на дванайсетгодишните.
Джонас потрепери. Представи си как баща му, който вероятно е бил тихо и свенливо момче, защото беше тих и срамежлив мъж, сяда с групата си в очакване да бъде повикан на сцената.
Церемонията на дванайсетгодишните беше последната.
Най-важната.
— Спомням си колко горди изглеждаха родителите ми — дори сестра ми, която въпреки че искаше да бъде навън и да кара колелото си, спря да нервничи и беше много спокойна и внимателна, когато дойде моят ред.
Но ако трябва да бъда честен — каза баща му, — аз не изпитвах безпокойство като теб, защото бях напълно сигурен какво ще е моето назначение.
Джонас беше изненадан. Нямаше начин как да се разбере това предварително. Разпределението беше тайно и се правеше от Съвета на старейшините — лидерите на общността, които приемаха това свое задължение толкова сериозно, че никой не си правеше шеги с назначенията.
Майка му също изглеждаше изненадана.
— Как си могъл да разбереш? — попита тя.
Баща му се усмихна нежно.
— Е, за мен беше ясно — по-късно родителите ми признаха, че и за тях е било очевидно каква е моята дарба. Винаги съм обичал новите деца повече от всичко. Когато приятелите ми от моята група си правеха състезание с велосипеди или строяха кули и мостове с конструкторите си, или…
— Все неща, които и аз правя с приятелите си — отбеляза Джонас.
— Аз също винаги участвах, разбира се, защото като деца трябва да имаме опит във всичко. И в училище се учех старателно. Но през цялото време чувствах, че новите деца ме привличат. Прекарвах почти всичките си часове за доброволен труд, помагайки в Центъра за детски грижи. Разбира се, старейшините знаеха това от наблюденията си.
Джонас кимна. През последната година той усещаше, че наблюдението се е засилило. В училище, във времето за почивка и часовете за доброволен труд той беше забелязал, че старейшините следят и него, и другите деца от групата му. Беше ги виждал да си водят бележки. Освен това знаеше, че провеждат дълги срещи с всички наставници, които бяха работили с тях през годините.
— Така че бях доволен, но не и изненадан, когато беше обявено назначението, ми за детегледач — обясни баща му.
— Всички ли ръкопляскаха, въпреки че не са били изненадани? — попита Джонас.
— О, разбира се. Радваха се за мен, защото бях получил назначението, което исках най-много. Чувствах се много щастлив. — Баща му се усмихна.
— Имаше ли някой от групата на единайсетгодишните, който да остана разочарован? — попита Джонас. За разлика от баща си той нямаше никаква представа какво ще е назначението му. Но знаеше, че би могъл да остане и разочарован. Въпреки че уважаваше работата на баща си, той изобщо не искаше да бъде детегледач. Или работник.
Баща му се замисли.
— Не, не мисля. Старейшините са много внимателни в наблюденията си и подборът им е прецизен.
— Мисля, че това е най-важната работа в нашата общност — отбеляза майка му.
— Приятелката ми Йошико беше изненадана, когато я назначиха за лекар — каза баща му, — но беше развълнувана. В групата ни имаше и едно момче Андрей, което никак не обичаше физическите упражнения. Използваше времето за почивка, за да се занимава с конструктора си, а в часовете за доброволен труд винаги строеше нещо. Старейшините знаеха това, разбира се. Андрей получи назначение за инженер и беше много доволен.