По време на медосбора проверявах кошерите, за да видя колко мед са произвели пчелите, и взимах питите, остъргвах восъчната запечатка, за да събера златната течност отдолу, слагах ги в центрофугата и пълнех гърнетата. Моя грижа беше да предпазвам пчелите, да бъдат здрави и силни, докато осъществяват своята мисия да произвеждат мед и да опрашват растенията, за да съхранят живота ни.
Братовчед ми Мустафа беше този, който ме въведе в пчеларството. И баща му, и дядо му са били пчелари в зелените долини на запад от Антиливанската планина. Мустафа беше гений с душа на момче. Изучи се и стана професор в Дамаския университет, където изследваше точния състав на меда. Понеже пътуваше постоянно от Дамаск до Алепо и обратно, искаше аз да ръководя пчелините. От него научих много за поведението на пчелите и как да се справям с тях. Местните пчели бяха войнствени заради жегата, но той ми показа как да ги разбирам.
Когато университетът затвореше за летните месеци, Мустафа идваше за постоянно при мен в Алепо и двамата се трудехме усилено толкова дълги часове, че накрая мислехме като пчелите, дори се хранехме като тях! Ядяхме прашец, смесен с мед, за да издържаме на жегата.
В началото, когато бях на двадесетина години и все още нов в занаята, кошерите ни бяха направени от растителен материал и покрити с кал. После заменихме корковите дънери и теракотените кошери с дървени кутии и скоро разполагахме с петстотин колонии! Произвеждахме най-малко по десет тона мед годишно. Имаше безброй пчели и те ми вдъхваха живот. Когато се отдалечавах от тях, като че ли настъпваше краят на прекрасно празненство. Години по-късно Мустафа отвори магазин в новата част на града. Освен мед той продаваше и козметика с мед — наситени благоуханни кремове, сапуни и продукти за коса. Той откри този магазин за дъщеря си. Въпреки че тогава още беше малка, тя вярваше, че когато порасне, ще учи земеделие като баща си. И така, Мустафа нарече магазина „Раят на Ая“ и обеща, че ако се учи усърдно, един ден той ще бъде неин. Тя обожаваше да мирише сапуните и да маже ръцете си с крем. Беше умно за възрастта си момиче; спомням си как веднъж каза: „Светът щеше да ухае като този магазин, ако ги нямаше хората“.
Мустафа не искаше спокоен живот. Той винаги се стремеше да направи повече и да научи повече. Никога не съм виждал това в друг човек. Колкото и да се разрастваше предприятието ни — дори когато имахме големи клиенти от Европа, Азия и Персийския залив — аз бях този, който се грижеше за пчелите, този, на когото той ги поверяваше. Казваше, че притежавам чувствителност, от която повечето мъже са лишени, че разбирам ритмите и поведението им. Беше прав. Научих се как наистина да се вслушвам в тях и им говорех, все едно са един дишащ организъм с душа, защото, както е известно, пчелите работят задружно. Дори когато в края на лятото работничките убиващ търтеите, за да пестят храна, те работят като едно цяло. Общуват помежду си чрез танц. Отне ми години да ги разбера и щом успях, светът никога вече не изглеждаше и не звучеше по същия начин.
Но с годините пустинята постепенно се разрастваше, климатът ставаше все по-суров, реките пресъхваха, фермерите изнемогваха; само пчелите устояваха на сушата.
— Погледни тези малки воини — казваше Афра, когато идваше да навести пчелините, а Сами беше малко вързопче в ръцете ѝ. — Виж ги как продължават да работят, когато всичко друго умира!
Афра винаги се молеше за дъжд, защото се боеше от пясъчните бури и сушите. Когато се задаваше пясъчна буря, от верандата си виждахме как небето над града става виолетово, сетне се чуваше свистене дълбоко в атмосферата и Афра тичаше из къщата да затвори всички врати, да сложи резетата на всички прозорци и кепенци.
Всяка събота ходехме да вечеряме у Мустафа. С Дахаб готвеха заедно, той измерваше всяка съставка и подправка прецизно на везната, сякаш най-малката грешка щеше да развали цялата гозба. Дахаб — висока жена, почти колкото мъжа си — стоеше до него и клатеше глава, както я бях виждал да прави с Фираз и Ая.
— По-бързо — викаше, — по-бързо! С тази скорост ще ядем другата събота.
Той си тананикаше, докато готвеше, и спираше на всеки двадесет минути, за да пуши, да хапе и да смуче филтъра на цигарата под разцъфналото дърво в градината.
Аз отивах при него, но тогава той мълчеше, очите му лъщяха от горещината в кухнята, мислите му бяха другаде. Мустафа започна да се страхува от най-лошото преди мен и аз виждах тревогата в бръчките на лицето му.
Те живееха на приземния етаж и дворът им беше обграден от съседните блокове от три страни, благодарение на което там винаги беше хладно и сенчесто. Звуците от балконите се спускаха до нас — части от разговори, музика и приглушен шепот от телевизори. В двора имаше асми, отрупани с грозде, и беседка с жасмин на едната стена, а на отсрещната — лавица с празни буркани и резени от медени пити.