Афра бе различна преди войната. Около нея винаги цареше бъркотия. Ако печеше нещо например, брашно покриваше всяка повърхност, дори и Сами — от главата до петите. Когато рисуваше, създаваше безпорядък. А ако и Сами рисуваше, тогава вече беше страшно — все едно са размятали напоени с боя четки из стаята. Дори когато говореше, беше хаотична; разпръскваше думи тук и там, взимаше си ги назад, хвърляше нови. Понякога даже сама се прекъсваше. А когато се смееше, смехът ѝ беше толкова мощен, че къщата се тресеше.
Но пък когато беше тъжна, светът ми помръкваше. Нямах избор — тя беше по-силна от мен. Плачеше като дете, смееше се звънко, усмивката ѝ беше най-красивата, която съм виждал някога. Можеше да спори с часове, без да спре. Афра обичаше, мразеше и вдъхваше света като роза. Заради това я обичах повече от всичко на света.
Творчеството ѝ беше удивително. Тя печелеше награди за градските и провинциалните пейзажи на Сирия, които рисуваше. Всяка неделя сутрин отивахме на пазара и вдигахме сергия срещу Хамид, който продаваше подправки и чай. Сергията беше в покритата част на сука. Там беше тъмно и въздухът беше застоял, но се усещаше ароматът на кардамон, канела, анасон и милион други подправки. Дори в мъждивата светлина пейзажите в картините ѝ не оставаха неподвижни. Сякаш се движеха, сякаш небето се движеше, сякаш водата се движеше.
Да можеше да я видиш, когато към сергията пристъпваха клиенти — бизнесмени предимно от Европа и Азия. Тогава тя седеше притихнала със Сами в скута си, с поглед, прикован върху клиента, докато той се приближаваше до някоя картина, вдигаше очилата си (ако носеше такива), после отстъпваше, понякога толкова далече, че се блъскаше в клиентите на Хамид, и застиваше за дълго. Често купувачът питаше: „Ти ли си Афра?“, а тя отговаряше: „Да, аз съм Афра“. И това им стигаше. Продадено.
В нея живееше цял един свят и клиентите виждаха това. За момент, когато се взираха в картината и после поглеждаха Афра, виждаха от какво е създадена тя. Душата ѝ беше безбрежна като полята и пустинята, и морето, и реката, които рисуваше — и също толкова загадъчна. Винаги имаше още за научаване, за разбиране, а това, което знаех, не ми беше достатъчно, исках още. Но в Сирия си имаме поговорка: в познатия живее непознат. Обичах я от деня, в който я срещнах на сватбата на големия син на братовчед ми Ибрахим в хотел „Дама Роуз“ в Дамаск. Носеше жълта рокля и копринен хиджаб. А очите ѝ бяха не морско— или небесносини, а мастиленосини, като Куейк, с кафяви и зелени петънца. Спомням си нощта на нашата сватба, две години по-късно, и как тя нямаше търпение да сваля хиджаба ѝ. Махнах фибите нежно, една по една, развих плата и за първи път видях дългата ѝ черна коса — черна като пустинното небе в беззвездна нощ.
Но най-много обичах смеха ѝ. Смееше се, сякаш бяхме безсмъртни.
След като пчелите умряха, нищо вече не задържаше Мустафа в Алепо. Тъкмо се канехме да тръгнем, когато Фираз изчезна, така че чакахме. Мустафа почти не говореше по това време, умът му беше напълно обсебен да си представя едно или друго. От време на време изказваше предположение за това къде би могъл да е Фираз. „Може да е отишъл да се види с някой приятел, Нури“ или „Сигурно не може да понесе раздялата с Алепо — скрил се е някъде, за да останем“, или веднъж „Може би е умрял, Нури. Може би синът ми е мъртъв“.
Багажът ни беше събран, бяхме готови, а дните минаваха без вест от Фираз. Мустафа започна работа в една морга в изоставена сграда, където записваше данни и причини за смъртта — куршуми, шрапнели, експлозии. Беше неестествено да го гледам на закрито, далеч от слънцето. Имаше черен тефтер и работеше безспирно, записвайки с къс молив сведения за мъртвите. Когато намереше по тялото документ за самоличност, работата му се улесняваше; в противен случай попълваше отличителни белези — като цвета на косата или очите, специфичната форма на носа или бенка на лявата буза. Мустафа работеше така до зимния ден, в който донесох сина му от реката. Познах мъртвото му детско тяло в двора на училището. Помолих двама мъже с автомобил да ми помогнат да го закарам до моргата. Когато Мустафа видя Фираз, каза да го положим на масата, затвори очите му и дълго остана неподвижен, хванал ръката на момчето. Аз стоях на прага, а мъжете си тръгнаха — рев от двигател, отдалечаваща се кола, а после тишина, невъобразима тишина; светлината проникваше през прозореца над масата, където лежеше детето, където Мустафа стоеше и държеше ръката му. Дълго време нямаше никакви звуци — нито бомба, нито птица, нито дъх.