— Разбира се, че е трудно да го повярваш. Това е поредното чудо на кошера. Всъщност, това е най-голямото чудо, в сравнение с останалите. Такова дяволско чудо е, че озадачава най-големите научни умове вече стотици години. Чакай малко. Стой тука. Не мърдай.
Той отново скочи, отиде до библиотеката и зарови сред книгите и списанията.
— Сега ще ти намеря някои научни съобщения. Ето. Ето едно от тях. Слушай само. — И той зачете на глас от един от броевете на „Американския пчелен журнал“:
„Д-р Фредерик А. Бантинг живее в Торонто и оглавява голяма научноизследователска лаборатория. Последната му е дарена от канадския народ като жест на признателност за наистина огромните му заслуги към човечеството заради откриването на инсулина. Същият този човек проявява голям интерес към пчелното млечице. Той моли сътрудниците си да му направят основен анализ…“
Той замълча.
— Както и да е, няма нужда да ти чета цялата статия, но ето какво станало. Д-р Бантинг и хората му взели малко пчелно млечице от килийката на царицата, която съдържала двудневна ларва и започнали да го анализират. И какво мислиш установили? Те открили — обяви той — че пчелното млечице съдържа феноли, стероли, глицерили, декстроза и — слушай сега внимателно — и осемдесет до осемдесет и пет процента неидентифицирани киселини!
Той стоеше до библиотеката със списанието в ръка, усмихваше се с тази своя странна потайна победоносна усмивчица, а жена му го гледаше изпаднала в пълно недоумение.
Албърт не беше висок; имаше дебело, набито и някак месесто тяло, поставено близо до земята върху скъсени крачка. Те пък бяха леко закривени. Главата му беше огромна и кръгла, покрита с четинеста ниско подстригана коса, а по-голямата част от лицето му — особено сега, след като беше престанал да се бръсне — беше прикрито под жълто кафеникав мъх дълъг два-три сантиметра. Както и да го погледнеш, фигурата му изглеждаше доста гротескна, не можеше да се отрече.
— Осемдесет до осемдесет и пет процента — повтори той, — неидентифицирани киселини. Не е ли фантастично? — После се обърна към библиотеката и зарови из другите списания.
— Какво ще рече това, неидентифицирани киселини?
— Там е работата, я! Никой не знае! Дори и Бантинг не е могъл да разбере. Чувала ли си за Бантинг?
— Не.
— Той просто е един от най-прочутите живи лекари в света. Това е всичко.
Тя го гледаше как пърха пред библиотеката с тази четинеста глава, космато лице и тумбесто месесто тяло, и не можеше да се отърве от мисълта, че някак си, по незнайно какъв странен начин, този човек й напомняше на пчела. Често беше виждала жени, заприличали на конете си и беше забелязала, че хора, които отглеждат птички, бултериери или померанци, често, по някакъв необясним и стряскащ начин, напомняха за избраните от тях питомци. До този момент обаче, никога не й беше хрумвало, че собственият й съпруг може да прилича на пчела. Това малко я шокира.
— А Бантинг опитвал ли се е да го яде някога — попита тя, — пчелното млечице?
— Разбира се, че не го е ял, Мейбъл. Не е имал толкова много. То е прекалено скъпо.
— Знаеш ли какво? — каза тя, като го гледаше втренчено, но същевременно и лекичко се усмихваше. — Ти самият започваш мъничко да ми приличаш на пчела, представяш ли си?
Той се обърна и я изгледа.
— Предполагам, че е заради брадата — продължи тя. — Много ми се иска да я махнеш. Дори цветът й е някак пчелен, не мислиш ли?
— Какви ги дрънкаш, по дяволите, Мейбъл?
— Албърт — възмути се тя. — Що за език е това?
— Искаш ли да чуеш още по въпроса, или не искаш?
— Да, скъпи, извинявай. Само се пошегувах.
Той се обърна отново, издърпа друго списание от купчината и започна да прелиства страниците.
— Чуй сега това, Мейбъл: „През 1939 година Хепл експериментира с двайсетдневни плъхове, като им инжектира пчелно млечице в различни количества. В резултат наблюдава преждевременно развитие на яйчниците, правопропорционално на количеството инжектирано пчелно млечице.“
— Ето! — извика тя. — Знаех си!
— Какво си знаела?
— Знаех си, че ще се случи нещо ужасно.
— Глупости. В това няма нищо лошо. Ето още едно съобщение: „Стил и Бурдет установили, че мъжки плъх, неспособен да създаде потомство, след приемане на минимална ежедневна доза пчелно млечице, многократно ставал баща.“
— Албърт — извика тя, — това нещо е прекалено силно, за да го даваш на едно бебе! Изобщо не ми харесва.
— Глупости, Мейбъл.
— Тогава защо го изпробват само върху плъхове? Отговори ми на този въпрос! Защо някой от тези прочути учени не го изпита върху себе си? Твърде умни са, ето защо. Мислиш ли, че д-р Бантинг ще рискува да се озове с преждевременно развити яйчници? Едва ли.