— Гфъррррлъбх! — попита заинтересуван Чаконио, обърнат към своя другар.
— Чаконио е в усъмнености дал справедно е разбрал — преведе Угонио на Ато.
— Казах: да хвърлим набързо един поглед на галериите тук, от долу, като се има предвид, че не е нещо толкова сложно. Всички съгласни ли сме?
И точно тогава Угонио и Чаконио избухнаха в мазен, чудовищен, едва ли не демоничен смях, съпроводен от неприлични и радости въртения и превивания в лепкавата кал, върху която стъпвахме, и от гърлени грухтения и въздушни изпускания от корема. Гротескно и измъчено проливане на сълзи завършваше картината на корписантарите, неспособни да се удържат.
— Много весело — коментира кисело Ато, съзнавайки със сигурност, колкото осъзнавах и аз, че тази животинска веселост беше отмъщението за недружелюбното посрещане, което бяхме оказали на картата на подземния Рим, доставена ни от тях.
След като безобразното въргаляне свърши и ловците на реликви се успокоиха, получихме някои разяснения.
С колоритния начин на изразяване, който му бе присъщ, Угонио обясни, че на него и на другаря му се беше сторила изненадваща идеята да се проучат commoditer90 подземията в района и, ако е възможно, на целия град, при положение че в продължение на множество години двамата корписантари, и безброй други, се опитвали да разберат дали улиците на погребания град имат някакво начало, среда и край, и дали човешки ум можеше да го разкрие по логичен път или, още по-просто казано, дали имаше някакъв определен начин, ако човек се загуби за зла чест в неговите дълбини, да се добере до спасението. Ето защо, продължи Угонио, картата на подземния Рим, която двамата корписантари бяха приготвили за нас, можеше да се окаже полезна и да ни удовлетвори. Никой преди това не беше опитвал дръзкото начинание да представи целия подземен Рим и малцина, без да се броят Угонио и Чаконио, можеха да се похвалят с така задълбочено познание на мрежата от проходи и пещери. Но такова скъпоценно изобилие на подземни познания (с което най-вероятно никой друг не разполагаше, подчерта отново Угонио) за съжаление не беше спечелило одобрението ни и следователно…
Ато и аз разменихме по един поглед.
— Къде е картата? — попитахме ние в един глас.
— Гфъррррлъбх! — каза Чаконио, разтваряйки отчаяно ръце, със сподавен глас.
— Чаконио проявлява уважаване към хистеричната отказаност на изключително вашата високоизмерна и космична решеност — каза равнодушно Угонио, докато другарят му навеждаше глава и с ужасяващо ръмжене повръщаше върху дясната си ръка един буламач, в който за жалост се забелязваха откъслеци от парцалчето, върху което беше нарисувана картата.
Никой не дръзна да се притече на помощ на картата.
— Кога Чаконио ил друг не одобрява, за да е повеч отец отколкот отцеубиец, понякога всеки път той пресдъвква — обясни Угонио.
Бяхме поразени. Картата (чиято важност едва сега осъзнавахме) беше лакомо изядена от Чаконио, който, според думите на своя колега, имаше навика да поглъща всичко онова, което не се харесваше на него или на познатите му. Скъпоценният чертеж, вече почти смлян, беше изчезнал завинаги.
— Но какво друго яде? — попитах смаян.
— Гфъррррлъбх! — каза Чаконио, разтърсвайки рамене и давайки да се разбере, че не се интересува прекалено от това какво минаваше прага на гърлото му.
Чаконио ни осведоми, че второто разклонение, това, което започваше с нещо като малка пещера и се отклоняваше надясно, извеждаше, да, на повърхността, но след една доста дълга отсечка.
Ато реши, че си струваше да проучим първото отклонение, което водеше наляво. Върнахме се назад и хванахме галерията. Едва из минахме десетина метра, когато Угонио привлече вниманието на Ато със силно придърпване.
— Чаконио е понадушил някво присъствийце в галерийката.
— Двете чудовища мислят, че наблизо има някой — каза полугласно Ато.
— Гфъррррлъбх! — потвърди Чаконио, посочвайки прохода, от който идвахме.
— Може би ни преследват. Аз и Чаконио оставаме тук, на тъмно — реши абат Мелани. — А пък вие двамата продължете бавно напред и със запалени лампи. Така ще можем да го уловим, докато следва вашата светлина.
Не приех с голямо въодушевление перспективата да остана насаме с Угонио, но всички се подчинихме, без да обелим дума. Усетих как сърцето ми започна да бие силно и дъхът ми се учести.
Угонио и аз напреднахме с двайсетина — трийсет метра, после се спряхме, за да наострим уши. Нищо.
— Чаконио е понадушил някъв присъствуващ и един листопадник — прошепна ми Угонио.
— Искаш да кажеш листо?