— Не забравяй, че е много подходящ също и за лекуването на всякакъв тип наранявания. Не помага обаче на мъките от френската болест — болните от нея, поели „магниликоре“, получават изключително остри спазми.
Качвах се нагоре по стълбите, когато на първия етаж чух отглас от звуците, които излизаха изпод пръстите на Девизе — той отново изпълняваше рондото, което толкова ме завладяваше и което изглежда така чудодейно усмиряваше духовете.
Когато стигах до втория етаж, чух някой да шепне името ми. Показах се в коридора и в дъното, през притворената врата забелязах червените чорапи на абат Мелани.
— Имам нужда от твоя сироп. Миналия път ми се отрази много добре — каза той полугласно, опасявайки се, че Кристофано е наблизо, докато ме подканваше с нервни жестове да вляза в стаята му, където се оказа, че не трябва да му давам никакъв сироп, а ме очакват важни новости.
Преди да затвори вратата зад гърба ми, абатът наостри за последен път уши, разнежен от далечния отглас на рондото.
— Ах, силата на музиката — прошепна той запленен. След това се насочи с пъргава крачка към писалището:
— Сега да се върнем към нашите работи, момче. Виждаш ли? В тези няколко листа е вложен повече труд, отколкото някога би могъл да си представиш.
По средата на масата старателно беше подредена купчина от ръкописно изписани листа, които го бях видял да заключва с леко смущение по време на предишното ми посещение.
Обясни ми, че от доста време пишел пътеводител на Рим за френските посетители, тъй като смяташе, че тези, които сега се намирали на пазара, не отговаряли на нуждите на пътешествениците, нито пък отделяли необходимото внимание на античните постройки и на произведенията на изкуството, на които човек можеше да се наслаждава в седалището на папската власт. Показа ми последните страници, които беше написал в Париж, с дребен и изискан почерк. Ставаше дума за тава, посветена на църквата „Сант’Атанасио деи Гречи“.
— И какво? — попитах озадачено, докато сядах.
— Надявах се да използвам свободните си часове през това пребиваване в Рим, за да завърша моят пътеводител. Тази сутрин, тъкмо започвах да работя, когато ми дойде едно просветление.
Тогава той ми разказа, че преди четири години, през 1679, именно в църквата „Сант’Атанасио“, имал неочаквана и чудновата среща. След като се спрял известно време пред изисканата фасада, дело на Мартино Лонги, влязъл вътре и започнал да разглежда едно прекрасно платно на Трибалдези в един страничен параклис. Внезапно, подскачайки от уплаха, усетил до себе си присъствието на непознат.
В полумрака забелязал някакъв възрастен свещеник. По шапката на главата личало, че е йезуит. Бил доста прегърбен и страдал от някакъв лек, но непрестанен тремор на тялото и ръцете. Подпирал се на бастун, но отстрани две млади прислужнички го държали под ръка и облекчавали усилията му при ходенето. Имал бяла, добре поддържана брада. Бръчките били издълбали безпощадно челото и бузите му. Сините му, остри като ножове очи оставяли впечатлението, че преди години не са му липсвали проницателност и дар-слово.
Йезуитът впил поглед в очите на Ато и изрекъл със слаба усмивка: „Какъв поглед… да, наистина магнетичен.“
Абат Мелани, леко смутен, хвърлил въпросителен поглед към двете спътнички на стария свещенослужител. Прислужничките обаче си замълчали, като че не дръзвали да говорят без разрешението на беловласия старец.
Изкуството на магнетизма е много важно в този широк свят — продължил йезуитът, — а ако бъдеш също майстор в Гномическата Катоптрика, сиреч в Новата Огледална Хорологиография, ще можеш да си спестиш всяко Въведение в Историята на Коптите.
Двете прислужнички мълчали смутени, като че ли изпитвали това неудобство не за първи път.
— Ако после поемеш по Екстатичния Небесен Път — подхванал пак старецът с креслив глас, — няма да имаш нужда от Малтийски Места за Небесно Наблюдение или от Физикомедицински Въпроси, защото Великото Изкуство на Светлината и Тъмнината, разтворено в Диатрибата за Чудотворните Кръстове и от Новата Полиграфия, ще те дари с цялостната Аритмология, Музургия и Фонургия, от които имаш нужда.
Абат Мелани запазил мълчание, неподвижен.
— Но Изкуството на магнетизма не може да се изучи, защото то е част от човешконатуралното — аргументирал се впоследствие старият прелат. — Магнитът е магнетичен. Да, това да. Но Vis Magnetica108 струи също от лицата. И от музиката, но това ти е известно.