— Но?
— Всичко е повече от ясно. Човекът, който е отровил бедния ми приятел, е хитър и обигран, и със сигурност се е погрижил да не събужда подозрения, да остане незабелязан. Отговаря ли на това описание едно вечно неспокойно създание като Стилоне Приазо? Не ти ли се струва абсурдно, ако той е убиецът, да се разхожда насам-натам с астрологически вестник под мишница? Да се представя за астролог определено не е добро прикритие за един убиец. Още по-малко пък да си играе на крадец и да ти отмъква перличките.
Да. А Стилоне наистина бе астролог. Разказах на Ато с каква осведоменост и тъга неаполитанецът ми беше разказал историята на абат Моранди.
Докато излизах от стаята, реших да задам на Ато въпроса, който ме измъчва от доста време.
— Синьор Ато, вярвате ли, че има някаква връзка между загадъчния крадец и смъртта на Главния интендант Фуке или не?
— Не знам.
Лъжеше. Сигурен бях. Докато си събирах мислите, вече в леглото, след като бях разнесъл обяда, усещах как една студена и тежка завеса се спуска между мен и абат Мелани. Той определено премълчаваше нещо — така, както бе скрил от мен присъствието на Фуке в странноприемницата и, още по-рано, писмата, открити в кабинета на Колбер. А и колко нагло ми беше разказал историята на Главния интендант! Говореше, като че ли не го беше виждал от години, докато той и синьор Пелегрино го бяха видели да издъхва (представих си мислено ужасяващата картина) само преди няколко часа. После имаше безсрамието да намекне, че Дулчибени и Девизе криели нещо за Муре, или по-скоро Фуке. И това го казваше точно той! Какъв жрец на лъжата, какъв виртуоз на измамата беше абат Мелани?! Проклех се, задето не бях взел предвид нещата, които бях научил за него, подслушвайки разговорите на Кристофано, Девизе и Стилоне Приазо. Проклех се и за гордостта, която бях изпитал, когато той похвали острия ми ум.
Бях страшно разгневен и ето защо още повече ме измъчваше желанието да премеря сили с абата, като поставя на изпитание способността си да предвиждам неговите ходове, да разгадавам пропуските му, да тълкувам неговите мълчания и да обезсмислям красноречието му.
Приятно унасян от потайната, завистлива злоба, която таях към Мелани, изтощен от безсънната нощ, аз заспах сладко. С нежелание пропъдих, почти в мига преди да се предам на съня, мисълта за Клоридия.
За втори път в същия ден ми се случи да бъда събуден от Кристофано. Бях спал непробудно цели четири часа. Чувствах се добре, незнайно дали поради дългата дрямка или заради „магниликоре“, от който се бях сетил да си пийна и да намажа гърдите си, преди да се отдам на съня. Като се увери, че съм се възстановил, лекарят се върна обратно спокоен. Тогава си спомних, че трябваше да завърша обиколката за раздаването на лекове срещу заразата. Облякох се и взех със себе си торбата с шишенцата. Възнамерявах първоначално да дам териак за стомашни смущения и една подсладена отвара от жълто огниче на Бреноци, освен това предстоеше парна баня за Стилоне Приазо, а после трябваше да сляза на първия етаж при Девизе и Дулчибени. Минах през кухнята, за да сгрея малко вода в котела.
При венецианеца съумях да свърша доста; бързо — не исках вече да ме разпитва с обичайната си неприятна натрапчивост, като задаваше въпроси, на които самият той незабавно даваше непосредствен и бърз отговор и не ми даваше възможност да отворя уста. А също и не успявах вече да откъсна очи от това негово противно, нервно пощипване на долните части, каквото се наблюдава при младежите, които, изгубили отскоро девствеността си, но все още неопитни, насилват с напразна настоятелност на пръстите краставичката си. Видях, че все още не беше пипнал храната, но избегнах да задавам въпроси в страха си да не дам повод за поредния изблик на потоп от думи.
След това почуках при неаполитанеца. Покани ме да вляза, но докато подреждах нещата си, видях, че той също беше оставил обяда недокоснат. Попитах дали случайно не се чувства зле.
— Знаеш ли откъде идвам аз? — попита ме той, вместо да отговори.
— Да, синьоре — отговорих учуден, — от кралство Неапол.
— Бил ли си някога там?
— За жалост, не, никога не съм посещавал някой друг град, от както съм на този свят.
— Добре тогава, знай, че никога с никоя друга земя небето не е било така щедро и великодушно със своите благотворни влияния през всеки сезон — започна да говори патетично той, докато му приготвях банята. — Неапол, столица на дванадесетте провинции на кралството, дивна и гъсто населена, се разполага на морския бряг подобно на величествен театър, откъм гърба ограден от полегати хълмове и просторни равнини. Създаден според легендите от една сирена на име Партенопея, той се радва на близостта на равнината, наречена Поджо Реале112 с безбройни плодове и кристално чисти извори и прочутия медицински копър и толкова много видове билки, че там с право веждите могат да се превърнат в римска арка от възхита. И в тамошното плодородно крайбрежие при Киайа, както и върху възвишенията на Позилипо, виреят карфиол, грах, и ангинари, ряпа и всевъзможни други най-изискани салати и плодове. Не вярвам, че може да се намери място по-плодородно и изобилно на всякакъв вид блага от цветущите брегове на Мерджелина, само понякога смущавани от лек зефир, достоен да понесе безсмъртния прах на великия Марон113 и на несравнимия Санадзаро114.
114
Якопо Санадзаро (1456–1530 г.) — италиански писател, придворен на калабрийския херцог, най-известното му произведение е пасторалът в стихове и проза „Аркадия“, в които идеализираният свят на героите е противопоставен на моралната разруха в придворния живот — (Бел.ред.)