Движехме се напред с предпазлива стъпка, докато не стигнахме горе-долу до мястото, където аз и Угонио се бяхме спотаили предната нощ по време на гонитбата със Стилоне Приазо. Ато ни накара да спрем, за да прецени с помощта на картата, нашето разположение.
— Гфъррррлъбх! — каза Чаконио, привличайки вниманието ни.
На няколко крачки от нас на земята лежеше някакъв предмет. Абатът ни нареди да останем на място и първи се приближи да разгледа откритието. После ни позволи да идем при него. Беше керамична ампула, паднала на земята, от която се бяха излели (и вече бяха засъхнали) първо една локвичка, а после и няколко ясно различими червени капки кръв.
— Чудо, как ли пък не — въздъхна изтощено абат Мелани. Бяхме положили големи усилия, за да успокоим корписантарите, убедени, че ампулата е една от онези реликви, на чието издирване те бяха посветили живота си. Чаконио бе започнал да подтичва и подскача наоколо, грухтейки възторжено. Угонио бе опитал да отмъкне ампулата, и се бе наложило Ато да го задържи на разстояние, без да пести ударите. Накрая корписантарите се бяха успокоили и успяхме да подредим мислите си. Очевидно не ставаше дума за съд с кръвта на някой мъченик: галерията D, в която бяхме открили ампулата не беше нито катакомба, нито колумбарий117, нито друго древно свещено място, напомни абат Мелани, подканвайки към спокойствие двамата търсачи на съкровища. Но най-вече кръвта, която тя съдържаше, дори не бе съвсем засъхнала, а и даже се бе изляла на земята — следователно беше от някой жив човек, или на някой, починал преди няколко часа, а не на мъченик, живял преди векове. Ето защо Ато зави ампулата във фина кърпичка и я прибра в жилетката си, заривайки с крак следите от червеникава течност, останали в прахта. Решихме да продължим проучването — може би по-нататък щяхме да намерим разрешението на загадката.
Мелани мълчеше, но беше прекалено лесно да се отгатне какво мисли. Още едно неочаквано откритие, още един предмет, чийто произход беше труден за разгадаване. И още кръв.
Както и предната нощ, имах чувството, че подземният път завиваше постепенно наляво.
— И това също е странно — отбеляза абат Мелани. — Най-малкото не го очаквах.
Накрая изглежда галерията извеждаше на повърхността. Вместо стълбище, този път се изправихме пред една доста полегата пътека. Ненадейно обаче пред очите ни се появи спираловидно стълбище, с каменни стъпала, майсторски взидани в земята. Корписантарите сякаш нямаха особено желание да се качат. Угонио и Чаконио не бяха в настроение — след като се бяха отказали от листа от Библията, сега бяха видели да им се измъква под носа и ампулата.
— Добре тогава, вие ще останете тук, докато се върнем — разреши им с нежелание Ато.
Докато започвахме изкачването, попитах абата защо се беше учудил, че галерията D, която току-що бяхме преминали, завива наляво.
— Много просто — ако си наблюдавал внимателно картата, която ти показах, ще забележиш, че почти сме се върнали до точката на тръгване, тоест в близост до нашата странноприемница.
Бавно изкачвахме стълбата, докато не чух глух удар. Абат Мелани изруга. Беше ударил главата си в един капак. Трябваше да му помогна в бутането, докато дървеният капак, който не беше затиснат отгоре, не се вдигна.
Озовахме се в затворено помещение. Въздухът миришеше остро на урина и животни. Намирахме се в конюшня.
Тук бе оставена една малка карета с две колела, която разгледахме набързо. Имаше кожен покрив, защитен с навосъчено платно, поставено на метална рамка, украсена с гладки железни топки. От вътрешната страна на покрива бе изрисувано красиво небе в розови оттенъци, а върху седалките, за по-голямо удобство, бяха сложени две възглавнички. Освен това имаше и каляска, по-обикновена, но по-голяма, и тя с кожен покрив. Наблизо стояха мълчаливо, но видимо раздразнени от нашето присъствие, два коня, малко застарели и не в много добро състояние.
Помагайки си със слабата светлина от лампата, промуших глава във вътрешността на каляската и забелязах там, окачено на задната седалка, едно огромно разпятие. От дървения кръст висеше нещо подобно на малка желязна клетка. В нея имаше миниатюрна стъклена сфера, в чиято вътрешност се забелязваше неопределена кафеникава маса.
Ато също се бе приближил, за да освети вътрешността на екипажа.