— Разбира се — започна да разсъждава абатът, — остава възможността Дулчибени и Тиракорда да са се видели за последен път преди началото на карантината. Тогава може би, Тиракорда е заел тези книги на Дулчибени.
И все пак, възрази той сам на себе си, ние двамата бяхме свидетели как личният лекар на папата бе приел посред нощ гост в дома си — доста любопитен час за посещения! Не само това: двамата се бяха уговорили да се видят на следващия ден в същия час. Значи загадъчният гост на Тиракорда скиташе из града горе-долу в същите часове, в които и ние двамата можехме да излизаме незабелязано от „Оръженосеца“. Следователно гостенинът трябваше да е именно Дулчибени.
— Че откъде ще се познават Дулчибени и Тиракорда?
— Задаваш този въпрос — отговори Ато, — защото не знаеш един факт: Тиракорда е от Фермо.
— Както и Дулчибени!
— Даже ще ти кажа още нещо: Дулчибени е родом от Фермо, а доколкото си спомням, Тиракорда също е оттам.
— Значи са съграждани!
— Точно така. Рим винаги е давал подслон на славни лечители, произлизащи именно от този стар и благороден град: Например Ромоло Специоли, личният лекар на Кристина Шведска, protomedicus generalis131 Джован Батиста Бенчи, а също Чезаре Мачати, който, ако си спомням правилно, както Тиракорда, е бил лекар на конклава. Хората от Фермо живеят почти всички в този квартал, около църквата „Сан Салваторе ин Лауро“, където се събира и тяхното братство.
— Но Тиракорда живее само на няколко крачки от „Оръженосеца“ — възразих аз — и със сигурност знае, че се намираме под карантина. Не се ли притеснява, че може да се зарази от Дулчибени?
— Очевидно не. Може би Дулчибени му е казал, че Кристофано не вярва в странноприемницата да има чума, и е премълчал за болестта на Бедфорд и за странния инцидент, случил се с твоя господар.
— Тогава Помпео Дулчибени е крадецът на ключовете на моя господар. Точно той, толкова принципен!
— Никога не съди по външните белези. Най-вероятно е бил осведомен за изхода към подземията от Пелегрино.
— А пък аз нищо не съм забелязал. Невероятно е…
Запя иронично абатът, заставайки в смешна поза.
— Ела на себе си, момче. Помни — тайните съществуват, за да бъдат продавани. Първоначално Пелегрино трябва да е отворил тайния пасаж срещу заплащане. После обаче, в началото на карантината, твоят господар излезе от строя. Ето защо на Дулчибени се е наложило да отмъкне връзката, за да си направи копие от ключа за стаичката при някой занаятчия на улицата на Ключарите — улицата, където печатарствува Комарек, както казва Угонио.
— А какво общо има Комарек?
— Абсолютно нищо, обясних ти го вече, не си ли спомняш? Чисто съвпадение, което ни отклони от правия път.
— А, да — отвърнах, притеснен, че вече няма да успявам да държа сметка за бъркотията от открития, опровержения, хрумвания и лъжливи следи, които следваха една след друга през последните дни. — Но защо Пелегрино не е дал копие от ключа на Дулчибени?
— Защото може би твоят господар, както казах, настоява да му се заплаща всеки път, когато някой клиент иска да си служи с подземията. Затова не предоставя никакви ключове.
— А защо тогава Стилоне Приазо притежава дубликат?
— Не забравяй, че за последен път той е отсядал в странноприемницата по времето на синьора Луиджа — сигурно го е измолил или откраднал от нея, лека й пръст.
— Не си обяснявам обаче защо Дулчибени трябва да е откраднал моите перлички, при положение, че изобщо не изглежда беден — отбелязах аз.
— А аз имам един още по-труден въпрос: ако той е загадъчният крадец, когото толкова се изтощихме да преследваме, как така всеки път е успявал да бъде сто пъти по-бърз от нас и да прикрие следите си?
— Може би познава галериите по-добре от нас. Все пак, сега, като се замисля, той не би могъл да върви толкова пъргаво — само преди два дни се оплакваше от ишиас. И Кристофано му каза, че болката ще отмине чак след няколко дни.