— Синьор Ато — казах, замаян от този апотеоз на отвращението — не ви ли се струва и на вас, че някои от тези вещи са ви познати?
Показах му ампулата на тезгяха, отстрани на малката бесилка.
Вместо отговор, Ато извади от джоба си един предмет, за чието съществуване вече бях забравил. Разви една кърпичка и показа парченцата от стъклената ампула, пълна с кръв, която бяхме намерили в прохода D. Взе фрагментите и ги доближи до цялата ампула.
— Като близнаци! — забелязах с изненада.
Счупената ампула наистина бе еднаква по форма и от същото зеленикаво стъкло като намерената на острова.
— Но изписаната ваза с капака също вече сме виждали — настоях аз. — Стоеше, ако не греша…
— …в тайната стаичка на Тиракорда — помогна ми Ато.
— Ето на!
— Да, ама не! Ти си мислиш за вазата, с която боравеше Дулчибени, когато приятелят му заспа. Този съд обаче е по-голям, а и рисунките са по-нагъсто. Мотивите на украсата и дупките по страните, са еднакви, с това съм съгласен — може би са дело на един и същ занаятчия.
Съдът, който намерихме на острова, всъщност имаше странични въздухопроводи и бе украсен с блатни растения и малки животинчета, вероятно попови лъжички, които плуваха между листенцата. Отворих капака, доближих вазата до светилника и пъхнах вътре пръст: в съда имаше сивкава вода, в която плуваха частици от тънко бяло платно. На дъното имаше малко пясък.
— Синьор Ато, Кристофано ми каза, че да си имаш работа с плъхове по време на чума е опасно.
— Знам. И аз си мислих за това онази вечер, след като намерихме умиращите плъхове с избликналата кръв. Очевидно нашият Дулчибени няма подобни страхове.
— Островка не добринка, не справедливка, не милостивка — предупреди Угонио с тъжен глас.
— Разбрах, чудовище, след малко ще си отидем. Вместо да се оплакваш, можеш поне да ни кажеш къде се намираме, при положение че дойдохме тук, благодарение на теб.
— Вярно е — казах и аз на Угонио, — ако при разклонението, ти беше избрал да хванем другото течение на реката, нямаше да открием острова на Дулчибени.
— Не е работката сладостничка, доколкодето я има тъгичката на островката, упражнявана връз олтаря с голяма обосновка.
— Виж, тази вечер всичко му идва на -ка, -ката — прошепна на себе си абат Мелани, вдигайки очи към небето сякаш в израз на крайно отчаяние. Млъкна за миг и после избухна: — Тогава нека някой да ми каже какво, по дяволите, е тази островка татаростровка! — извика, така че цялата пещера, в която се намирахме, изкънтя.
Ехото заглъхна. Без да отваря уста, Угонио ме подкани да го следвам. Показа ми задната страна на големия каменен блок, който служеше за основа на една от масите, и кимна с глава, издавайки доволно грухтене, сякаш искаше да отвърне на предизвикателството на абат Мелани.
Ато дойде при нас. Върху скалата се виждаше барелеф, в който се различаваха фигури на хора и животни. Мелани се приближи още повече и почна да изучава нетърпеливо с върха на пръстите си неравната повърхност, като че ли искаше да намери потвърждение на онова, което разкриваха очите му.
— Невероятно. Това е митрей — прошепна той. — Гледай, гледай тук. Като по учебник, има всичко: жертвоприношението на бика, скорпионът…
Намирахме се там, където преди много време се е издигал подземен храм, в който древните римляни почитали бог Митра. Божество, идващо от Изтока, обясни Ато, което в Рим бе стигало дотам да се съревновава по известност с Аполон, тъй като и двамата се отъждествявали със слънцето. Че ставаше дума за древен митрей, беше сигурно: релефното изображение върху единия от камъните показваше бога, убиващ бик, чийто тестикули са приклещени от един скорпион — типично изображение на Митра. Още повече, че подземното разположение, ако допуснем, че е било такова и в началото, бе предпочитаното от поклонниците на Митра.
— Намерихме само двата големи камъка, които Дулчибени ползва за своите занимания — заключи абат Мелани, — може би защото останалата част от храма е била погребана от езерото.
— И как е могло да се случи?
— С всичките тези подземни реки, понякога земните пластове тук долу се разместват. И ти го видя: в подземията има не само проходи, но също така пещери, кухини, огромни дупки, цели римски дворци, присъединени към строежите от по-близките векове. Водата на реките и клоаките прекопава слепешката и от време на време рухва някоя пещера, друга се изпълва с вода и така нататък. Такава е природата на Urbs subterranea141.