Пъхнах ги в джоба си и се отправих към стаята, където беше починал синьор дьо Муре. Тук намерих неколцина от нашите наематели, заети с едно твърде печално дело. Кристофано се готвеше да пренесе трупа, завит в бял чаршаф вместо саван, под който се усещаше мъртвешката вдървеност на крайниците. На лекаря помагаха синьор Пелегрино и, поради липса на по-млади доброволци, Дулчибени и Ато Мелани. Абатът беше без перука и белило на лицето. Учудих се като го видях в светско облекло — панталони като на папските войници и жабо от муселин — бе прекалено елегантен за тъжния повод. Чорапите от огненочервена коприна бяха единственият останал знак за званието му.
Тялото на нещастника беше положено в един голям въздълъг кош, подпряно с парцали и завивки. Отгоре бе сложен вързопът с малкото вещи на мъртвия, събрани от Дулчибени.
— Не притежаваше ли нищо друго? — попита абат Мелани, забелязвайки, че благородникът от Фермо бе предал само някои дрехи на починалия.
Отговори Кристофано, като обясни, че е задължително да се предаде само личният гардероб, докато останалото можеше без проблеми да остане у Дулчибени, за да бъде евентуално връчено на роднини, ако такива се появят. После тримата спуснаха тялото с едно дебело въже от прозореца на улицата, където Сдружението за молитва и грижа за мъртвите очакваше своя тъжен товар.
— Какво ще стане с мъртвия, синьор Кристофано? — попитах лекаря. — Ще го изгорят, нали?
— Това не ни засяга. Не може да бъде погребан — каза, като си отдъхна.
Чухме някакво леко дрънчене. Кристофано се наведе към земята.
— Изпусна нещо… но какво държиш в ръка? — попита той.
От полуразтворения ми юмрук на пода бе паднала една перличка. Лекарят я взе и я разгледа.
— Наистина е прекрасна. Откъде си я взел?
— О, оставени са на съхранение от един наемател — излъгах, като му показах и другите две.
Междувременно моят господар излизаше от стаята. Стори ми се задъхан. Ато също ни напусна и тръгна към своята стая.
— Лошо. Човек не трябва никога да се разделя от перлите, особено в нашия случай.
— Защо?
— Измежду множеството им загадъчни качества, те предпазват и от отрова.
— Как е възможно? — попитах пребледнял.
— Защото са siccae etfrigidae14 на втора степен — отговори Кристофано — и, ако са добре съхранени във ваза и не са продупчени, habent detergentem facultatem15 и могат да пречистват кръвта при трески и гниене. Изчистват и проясняват кръвта (всъщност намаляват месечното кръвотечение) и, според Авицена, лекуват cor crassatum16, сърцебиене и нарушения на сърдечния ритъм.
Докато Кристофано сипеше лекарски мъдрости, не успявах да си обясня: какъв таен сигнал в такъв случай криеше подаръкът на Бреноци? Трябваше на всяка цена да говоря с абат Мелани, помислих, и се опитах да се сбогувам с лекаря.
— Интересно — добави Кристофано, докато ги разглеждаше и ги въртеше внимателно между пръстите си — формата на тези перли показва, че са били извадени от вечерна вода преди пълнолуние.
— И какво значи това?
— Че лекуват лъжливите видения и приумици на духа. Ако бъдат разтворени в оцет, те пропъждат omni imbecillitate et animi delinquio17, и лекуват преди всичко привидна смърт.
Най-накрая Кристофано ми даде обратно перлите и се разделихме. Качих се тичешком по стълбите, бързайки към стаята на абат Мелани.
Стаята на Ато беше на втория етаж, точно над тази, която старият Муре делеше с Дулчибени. Това бяха най-широките и светли помещения в цялата странноприемница: всяко от тях се радваше на цели три прозореца, от които два с изглед към „Улицата на Мечката“ и един, гледащ към ъгъла с малката уличка. По времето на синьора Луиджа тук бяха отсядали важни особи със своите свити. Имаше още една подобна стая и в таванското помещение, което представляваше третия и последен етаж, където бе живяла синьора Луиджа. Тук, независимо от забраната на Кристофано, продължавахме да живеем заедно, макар и временно, моят господар и аз — привилегия, която щях да загубя със завръщането на жената на синьор Пелегрино, която, тъй като беше изявила претенции целият етаж да бъде запазен за семейството, щеше със сигурност да ме изпрати отново да спя в кухнята.
Бях поразен от разнообразието от книги и документи от всякакъв вид, които абатът беше донесъл със себе си. Ато Мелани беше почитател на античните останки и красотите на Рим, поне ако се съди по заглавията на някои томове, които успях да зърна, спретнато подредени на една полица. По-късно, по съвсем друг повод, щях да се науча да ги разпознавам: „Блясъкът на древния и новия Рим, с описание на всички главни храмове, театри, амфитеатри, циркове, места на морски сражения, триумфални арки, обелиски, дворци, бани, курии и базилики“ от Лаури, „Chemnicensis Roma“ от Фабрициус и „Антични съкровища на великия град Рим“, сбрани накратко от множество антични и съвременни автори, с добавен трактат върху пожарите в древността от Андреа Паладио18. После се набиваха на очи девет големи карти с рамки в цвят индийска тръстика и позлатени топчици, както и цял куп манускрипти, които Мелани държеше на масата и които бързо прибра. Покани ме да седна.
18
Андреа Паладио (1508–1580 г.) — считан за най-влиятелната фигура е историята на архитектурата, прилагал в работата си принципи на архитектурата на древния Рим. — (Бел.ред.)