— Ах, значи все пак е вярно — измърмори той на себе си.
Девети ден
19 септември 1683
— Виж, виж тук. Този другият е съвсем млад.
Ръце на милосърдни ангели се грижеха за мен. Бях стигнал до края на дългото пътуване. Но мен вече ме нямаше: тялото ми сигурно се намираше някъде другаде, а аз се наслаждавах на благодатната топлина, която струи от небето върху всички благочестиви души. Очаквах да ми бъде посочен пътят.
Преминаха няколко безвременни мига, додето ръцете на един от ангелите ме докосна сладостно. Лек и неразличим шепот постепенно ме разбуди. Накрая успях да доловя една искрица от този прекрасен небесен разговор: „По-добре виж другия.“
След мимолетни, но може би всевечни, отрязъци от секундата, разбрах, че възнесените небесни пратеници временно ме бяха изоставили. Вероятно за момента вече нямах нужда от тяхното добросърдечно внимание. Тогава отворих сърцето си за божествената светлина, която благото небе изливаше върху и около мен и връз други бедни заблудени души.
Против всичките ми очаквания, все още имах очи, за да виждам, уши, за да чувам и плът, за да сещам удовлетворението от свещената и топла зора, която ме изпълваше изцяло. И ето защо открехнах клепачи и пред мен се яви божествения знак на Нашия Бог, използван преди много векове от първите християни: една прекрасна сребриста риба, която ме наблюдаваше със състрадание142.
Най-накрая вдигнах поглед към сиянието, но мигновено покрих лицето си с ръка.
Беше ден и бях под слънчевите лъчи, проснат на някакъв бряг.
Не ми трябваше много, за да разбера, че съм жив, макар и в доста тежко състояние. Напразно подирих с поглед двата ангела (или каквото и да бяха), които се бяха погрижили за мен. Главата ужасно ми болеше, а очите ми не понасяха дневната светлина. Усетих, че едва успявам да се държа на краката си. Коленете ми трепереха, а калта, върху която стъпвах, заплашваше да ме подхлъзне с лоши последствия.
С присвити очи, все пак реших да се огледам наоколо. Без съмнение се намирах на бреговете на Тибър. Зазоряваше се и няколко рибарски лодки вече се носеха кротко по водите на реката. На другия бряг се виждаха останките от древния Понте Рото. Вдясно — равнодушните очертания на остров Тиберина, увенчаван от двете течения на реката, която от хилядолетия сладостно го галеше. Вляво хълмът Санта Сабина се врязваше в мирното зазоряващо се небе. Сега знаех къде се намирам: малко по-вдясно се намираше отворът на Клоака Максима, който бе повърнал Ато и мен в реката. За щастие течението не ни бе повлякло в долината. Имах някакъв объркан спомен, че се бях измъкнал от водата и се бях тръшнал безсилен на земята. Чудо беше, че бяхме живи; ако всичко това се бе случило през зимата, помислих си, със сигурност щях да предам Богу дух.
Но ето, че за да ми дава утеха, грееше септемврийското слънце, току-що показало се на прозрачното небе; едва щом мисълта ми се проясни, си дадох сметка, че целият съм мърляв и скован, и един неудържим трепет започваше да ме разтърсва от главата до петите.
— Остави ме, нещастнико, махай се! Помощ!
Гласът идваше откъм гърба ми. Обърнах се и видях пътя, препречен от един висок жив плет. Прескочих го и заварих абат Мелани, паднал на земята, и той целият покрит с кал, вече неспособен да вика: беше се свил на две. Двама мъже, всъщност две хилави фигури, се бяха навели над него, но щом се доближих, отскочиха назад и хукнаха да бягат, изчезвайки зад лекото възвишение над брега. Изглежда от лодките, плаващи наблизо, никой рибар не бе видял сцената.
Разтърсван от ужасяващи конвулсии, Ато повръщаше водата, погълната по време на ужасното ни корабокрушение. Хванах главата му с надеждата, че изхвърлената течност няма да го задави. След малко отново бе в състояние да говори и диша нормално.
— Двете копелета…
— Не се напрягайте, синьор Ато.
— …крадци. Ще ги хвана.
Нямах, нито някога щях да имам куража да призная на Ато, че в тези двама крадци бях видял благословените ангели на моето разбуждане. Вместо да се погрижат за нас, те ни бяха претърсили най-обстойно, за да ни ограбят. Сребристата риба, която бях видял до мен, не беше свещено Богоявление, а просто изхвърлена от някой продавач на риба.
— И без това нищо не намериха — поде Ато между едно и друго плюене. — Малкото, което носех със себе си, загубих в Клоака Максима.
— Как се чувствате?
— Как искаш да се чувствам в това положение, на моята възраст? — каза, докато си разкопчаваше жилетката и ризата, и двете окаляни. — Ако ставаше дума само за мен, щях да си стоя тук, на слънце, докато не се стопля. Но не можем.
142
Рибата е раннохристиянски символ, защото буквите на гръцката дума за „риба“ в същата последователност са и първите букви на фразата Иисус Христос, Син Божи, Спасител. — (Бел, ред.)