Трепнах. След малко Кристофано щеше да започне утринната обиколка на стаите.
Под любопитните погледи на една групичка рибари, които бързаха да слязат от лодките наблизо, ние се отдалечихме.
Преминахме една уличка, успоредна на речното корито, като оставихме от дясната си страна Монте Савело. Мръсни и окаяни, каквито бяхме, ние предизвиквахме учудените погледи на малцината минувачи. Аз дори си бях загубил обувките и вървях, накуцвайки и кашляйки непрестанно; Ато изглеждаше трийсет години по-стар и дрехите му стояха така, като че ли ги беше откраднал от някоя гробница. Ругаеше полугласно заради ревматизма и болката в мускулите, които му бяха причинени от ужасяващите нощни изпитания и влагата. Канехме се да тръгнем към портика на Октавия, когато той рязко смени посоката.
— Тук имам доста познати, да минем от другаде.
Тогава минахме през площад „Монтанара“, после през площад „Кампители“. По улиците се появяваха все повече хора.
В лабиринта на тесните, криви, влажни и тъмни, почти лишени от настилка, улички отново вкусвах със съжаление планините от кал и прах, миризмите, всевечната глъчка. Дебели свини и прасенца се ровеха в нечистотията, струпана около димящи казани със спагети и широки тигани с риба, препържена още в този ранен час, напук на постановленията и едиктите за общественото здравеопазване.
Чух Ато да мърмори нещо с отвращение и неприязън, но внезапният трясък от колелетата на една каруца заглуши думите му.
Когато тишината се възстанови, Ато заговори:
— Възможно ли е, подобно на прасетата, да търсим мира в торищата, спокойствието в мръсотиите, почивката в бордеите на опропастените улици? За какво ни е да живеем в град като Рим, ако трябва да се движим като зверове, а не като хора? Умолявам те, Свети Отче, извади ни от лайната!
Погледнах го въпросително.
— Казал го е Лоренцо Пицати от Понтремоли — отвърна той. — Обикновен безделник от двора на папа Роспильози, но колко имаше право: именно той написа тази доста откровена молитва към папа Климент IX преди двайсетина години.
— Значи Рим винаги е бил такъв — извиках изненадан, понеже си бях представял Града на градовете от миналото в съвсем различна и приказна рамка.
— Както вече ти казах, по онова време бях в Рим: уверявам те, че още оттогава поправяха улиците (зле), почти всеки ден. И, като добавиш тръбите и каналите, по улиците човек се давеше в строежи. За да се спасиш от дъждовната вода и отпадъците, още тогава трябваше да ходиш с ботуши дори и през август. Имаше право Пицати: Рим се е превърнал в един Вавилон, където се живее в постоянна шумотевица. Това вече не е град, ами конюшня — обяви абатът, натъртвайки върху последната дума.
— А папа Роспильози нищо ли не правеше, за да подобри нещата?
— Напротив, момчето ми. Но ти сам знаеш какви дървени глави са римляните. Опитаха, например, да изградят обществена система за събиране на отпадъците; издадено бе нареждане на гражданите да почистват улицата пред прага си, особено през лятото. Всичко беше напразно.
Ненадейно абатът ме сграбчи грубо и двамата скочихме на тесния тротоар: така успях на косъм да избегна устремния ход на огромна, разкошна карета. Настроението на абата съвсем се помрачи.
— Карло Боромео143 казваше, че в Рим, за да имаш успех, ти трябват две неща: да обичаш Господ и да притежаваш каляска — каза кратко и остро абат Мелани. — Знаеш ли, че в този град има повече от хиляда?
— Тогава може би на тях се дължи далечният тътен, който чувам, дори когато по улицата не минава никой — казах объркан. — Но къде отиват всички тези карети?
— О, никъде. Това са просто благородници, посланици, лекари, прочути правници и римски кардинали, които се придвижват единствено и само в каляски, дори и за най-кратките разстояния. И това не е всичко: разхождат се в каляска и даже често с няколко каляски накуп.
— Толкова многочленни ли са семействата им?
— О, не — изсмя се Ато. — Човек се движи с ескорт от още четири или пет каляски, за да си придаде по-голяма важност. Но кардиналите и посланиците на официални посещения могат да поведат и до триста. С неизбежните задръствания и ежедневните облаци от прах.
— Сега си обяснявам сбиването за място за временно спиране — подех на свой ред — на което присъствах преди време, на площад „Ин Постерула“: сбиха се кочияшите на две благороднически каляски и никак не се шегуваха.
В този миг Ато смени още веднъж посоката.
— И тук могат да ме разпознаят. Има един млад каноник… Да свием към площад „Сан Панталео“.
143
Свети Карло Боромео (1538–1584 г.) — милански архиепископ, кардинал, държавен секретар по времето на папа Пий IV. Една от централните фигури на католическата контрареформация Полагал приживе големи усилия в борбата срещу чумата, канонизиран, считан за светец-покровител на застрашените от чума. — (Бел.ред.)