Изтощен от цялата работа, се възпротивих на тези заплетени обиколки.
— Мълчи и не привличай вниманието — каза Ато, като неочаквано оправи разчорлената си коса.
— Добре, че в тази животинска гмеж никой не се интересува от нас — процеди той и с глас, който почти не се чуваше, добави: — Мразя да съм в това състояние.
Разумно беше — и Ато знаеше това — да преминем през голямото стълпотворение на пазара на площад „Навона“, вместо да бъдем забелязани, сами и скитащи се, минавайки през площад „Мадама“ или по улица „Парионе“.
— Трябва да стигнем до къщата на Тиракорда възможно най-бързо — каза Ато, — но без да се излагаме на погледа на часовите, които стоят на пост пред странноприемницата.
— И после?
— Ще се опитаме да влезем в конюшнята и да се вмъкнем в подземията.
— Но това ще е изключително трудно, всеки може да ни разпознае.
— Знам. Имаш ли по-добра идея?
Ето защо побързахме да се влеем в навалицата на пазара на площад „Навона“. Огромно бе разочарованието ни обаче, когато заварихме площада пред нас почти празен, оживяван само от разпръснати групички, в средата на които, от височината на малък подиум или стол, брадати и запотени оратори ръкомахаха, докато изнасяха речи и държаха проповеди. Никакъв пазар, никакви продавачи, никакви сергии с плодове и зеленчуци, никаква тълпа.
— Проклятие, днес е неделя! — казахме Ато и аз почти едновременно.
В неделя нямаше пазар — ето защо тук се разхождаха толкова малко хора. Карантината и многобройните премеждия ни бяха лишили от представа за дните.
Както през всеки празничен ден, господари на площада бяха свещеници, проповедници и благочестиви люде, които привличаха — кой с поучителни слова, кой с тънкостта на логиката, кой с гръмогласната мощ на красноречието, малки групички от любопитни, студенти, учени, нехранимайковци, просяци и дори джебчии, готови да се възползват от разсеяността на останалите слушатели. Веселият ежедневен пазарен хаос бе отстъпил място на една тежка и потискаща обстановка; облаците, сякаш в хармония с общата атмосфера, мигновено скриха слънцето.
Прекосихме площада, безмълвни от разочарование, чувствайки се още по-голи и беззащитни, отколкото вече бяхме. Бързо се отдалечихме от средата на площада и се доближихме до дясната страна, по протежението на която минахме на пръсти с надеждата да не ни забележат. Подскочих от уплаха, когато едно детенце, излязло от една близка къщурка, ни посочи на възрастния, който го придружаваше. Човекът ни погледна за миг, след което за щастие, изгуби интерес към нашия мизерен и жалък вид.
— Ще ни забележат, по дяволите. Да се опитаме да се слеем с хората — каза Ато, като ми посочи една малка група недалеч от нас.
Така се смесихме с една не голяма, но гъста групичка, скупчена около невидим център. Намирахме се само на две крачки от фонтана на четирите реки, издигнат от кавалера Бернини в центъра на площада; четирите титанични статуи на водните божества, в своето мраморно величие, сякаш подканваха човечеството към смирение и допринасяха към общата благоговейна обстановка. От фонтана ме наблюдаваше един каменен лъв — свиреп, но безсилен. Над монумента се издигаше един островръх обелиск, изцяло гравиран с йероглифи и завършващ с малка позлатена пирамида, сякаш се стремеше към Всевишния. Не беше ли именно този обелискът, чиято тайна била разгадана от Кирхер, както някой бе споменал пред мен наскоро? Но вниманието ми бе отклонено от тълпата, която се заблъска още повече, за да чува по-добре словата, които се носеха откъм средата на групата.
В гората от глави, гърбове и рамене успявах да зърна само за кратки мигове проповедника. По шапката личеше, че е йезуит; беше кръгло, червендалесто човече, с прихлупена тривърха шапка, прекалено голяма за главата му. Той обсипваше с порой от думи малката, но гъста групичка от слушатели.
— … Кой е посветеният Богу живот? — чух го да ораторства. — Аз ви казвам: да говориш малко, много да плачеш, да бъдеш подиграван от всекиго; да понасяш бедността в живота, болестта в тялото, поругаването на честта, тежестта на лихвите. А може ли и един такъв живот да не е нещастен? И аз ви казвам: може!
През тълпата премина ропот на недоумение и несъгласие.
— Знам! — продължи с жар проповедникът. — Хората на духа са навикнали на тези злини и дори искат да ги изпитват по собствена воля върху себе си. И ако не ги срещат по пътя си, отиват да ги търсят!
Нов неспокоен ропот разтърси тълпата.
— Както Симон Киринеец, който се престори на луд, за да бъде взет на присмех от народа. Както Бернар дьо Клерво144, който имаше крехко здраве, но винаги търсеше подслон в най-студените и сурови уединени места! Можеха да минат и без това! И за това ли ги имате за нещастници? Не, не, сега ще чуете какво е казал великият прелат Салвиано…
144
Свети Бернар дьо Клерво (1090–1153 г.) — основател на абатството в Клерво — център на бенедектинските реформи. Съветник на папи и монарси, автор на многобройни теологични и мистични трактати, оставил обемна кореспонденция. — (Бел.ред.)