Но Кристофано спеше. Може би все още изтощен поради кризата от предния ден, бе задрямал, без дори да затвори вратата. Беше се свил неудобно на леглото, полугол.
Внимавах много да не го разбудя. Слънцето беше ниско на хоризонта; все още имах време за нещо преди срещата, която си бяхме уредили с Девизе пред стаята на Бедфорд — да поспя.
Противно на очакванията ми, сънят не бе възстановителен. Почивката бе нарушена от мъчителни и конвулсивни съновидения, в които отново изживявах неблагополучното подземно премеждие: първо срещата със Сдружението за мъртвите и ужасяващите моменти, прекарани под обърнатата лодка; после тревожните разкрития на острова на митрея и, накрая, дългият кошмар на Клоака Максима, в който бях повярвал, че ще срещна смъртта. Ето защо, когато юмруците на Кристофано отекнаха на вратата ми, се събудих сякаш по-уморен отпреди.
Лекарят също изобщо не изглеждаше в добро състояние. Тежки синкави торбички под очите подчертаваха умората на лицето му; погледът бе влажен и унесен, а обичайната му изправена и уверена стойка, се бе изгубила. Не ме поздрави, за щастие не ме и попита каквото и да било относно изминалата нощ.
Дори трябваше да му припомня, че след малко щеше да се наложи да се погрижим, както обикновено, за храненето на наемателите. Но преди това трябваше да се мисли за спешния случай. Дошло бе времето да се приложат на практика теориите на Робледа: чумата на Бедфорд щеше да бъде лекувана този път с музиката от китарата на Девизе. Минах да осведомя йезуита, че възнамерявахме да следваме неговите указания. Извикахме Девизе и после отидохме в съседната стая, до одъра на бедния англичанин.
Младият музикант бе домъкнал със себе си едно столче, за да може да се разположи да свири в коридора, без да му се налага да влиза в стаята на чумавия и да излага на опасност собственото си здраве. Вратата щеше да остане отворена, за да пропуска благотворните (така поне се надявахме) звуци на китарата. А Кристофано се нагласи точно до леглото на Бедфорд, за да наблюдава реакциите, при положение, че имаше такива.
Аз застанах дискретно в коридора, на няколко крачки от музиканта. Девизе седна на столчето, потърси най-удобното разположение и настрои набързо инструмента си. Първом си подгря ръцете с една алеманда145.
После изсвири и една куранта146, за да се върне на една строга сарабанда147.
Спря се, за да настрои отново китарата си и попита Кристофано има ли промяна в състоянието на болния.
— Нищо.
Концертът продължи с един гавот148 и после с жига149.
— Нищо. Нищичко, ама съвсем нищичко. Даже изглежда, че не чува.
Тогава Девизе засвири най-сетне това, което се надявах да чуя и което, едничко сред всички танци, които го бях чувал да изпълнява, ми се струваше в състояние да плени вниманието и сърцето на всички наематели на странноприемницата: величественото рондо, което неговият учител Франческо Корбета бе написал за Мария Тереза, кралица на Франция.
Както подозирах, не бях единственият, очаквал тези фатално привлекателни ноти. Девизе изпълни рондото веднъж, после пак, и после трети път, сякаш искаше да покаже, че също и за него тези ноти — по неизвестни причини — бяха изключително сладки и приятни. Всичко стояхме мълчаливи, запленени както винаги. Бяхме слушали тази музика толкова пъти, и при все това никога не ни беше омръзвало.
Но докато слушахме рондото за четвърти път, насладата от звуците отстъпи в мен място на една напълно неочаквана мисъл. Бях се унесъл в цикличното повторение на основния мотив, когато си помислих: какво бе казал Девизе преди няколко дни? Редуващите се строфи на рондото „съдържат все нови хармонични блокове, като всички до един завършват по неочакван начин, сякаш бяха чужди на общоприетата музикална доктрина. И след като стигне своята кулминация, рондото се спускаше ненадейно към своя край.“
А какво бе прочел абат Мелани в писмото на Кирхер? Че чумата също е циклична, и „в своите последни прояви показва нещо неочаквано, нещо загадъчно, чуждо на медицинската доктрина: болестта, като достигне до своя връх, senescit ex abrupto, сиреч започва неочаквано своя край“.
Думите, използвани от Девизе, за да опише рондото, бяха почти еднакви с тези, с които Кирхер бе говорил за чумата…
145
Алеманда — танц от началото на XVI в., произхожда от Германия, преминава през Елзас във Франция, популярен и в Испания и Швейцария. Един от любимите танци на Луи XIV. — (Бел.ред.)
146
Куранта — италиански танц от епохата на ренесанса и барока, изпълняван по време на театрални представления във Франция, където е въведен от Катерина Медичи, впоследствие, през XVII в., много популярен в Англия. — (Бел.ред.)
147
Сарабанда — произходът на танца е мавритански, навлиза в Европа през Испания. Въведен във френския двор от кардинал Ришельо в желанието му да се понрави на кралица Ана Австрийска. — (Бел.ред.)