Последният, от своята командна позиция, наблюдавайки сблъсъка между своята и полската конница, инстинктивно насочва поглед към зеленото знаме, в чиято сянка стои — именно този свещен знак е целта на християните. Тогава той се поддава на страха и решава да бие отбой, увличайки със себе си в позорно бягство първо пашите и после всичките войски. Огъва се и центърът на турския строй; останалата част от войската е обхваната от паника, поражението се превръща в бедствие.
Обсадените виенчани най-сетне събират смелост и дръзват да направят излаз от Шотландската порта, докато турците бягат, изоставяйки на врага огромния си лагер, пълен с неизброими съкровища, но не преди да изколят стотици пленници и да отведат със себе си в робство шест хиляди мъже, единайсет хиляди жени, четиринайсет хиляди девойки и петдесет хиляди деца.
Победата е толкова пълна и триумфална, че никому не идва наум да погне бягащите неверници. Поради страха от завръщането на турците, християнските войници даже остават нащрек и строени за бой, през цялата нощ.
Първият влязъл в личната шатра на Кара Мустафа е крал Ян Собиески, който прибира като плячка конската опашка и бойния кон на победения, а и голяма част от съкровищата и чудесата на Изтока, с които се е ограждал развратният и безверен сатрап.
На следния ден преброяват мъртвите: турците са дали десет хиляди жертви, триста пленени оръдия, петнайсет хиляди шатри и планини от оръжия. Християните оплакват две хиляди войници, между които за жалост генерал дьо Суш и княз Потоцки. Но няма време за скръб: цяла Виена иска да поздрави победителите, които влизат триумфално в стените на столицата, оцеляла от неверническото нашествие. Крал Ян Собиески пише смирено на папата, като приписва победата само и единствено на чудо: Venimus, vidimus, Deus vicit152.
Както казвах, за тези паметни събития щях да узная в подробности чак впоследствие. Но около „Оръженосеца“ вече се надигаше радостта: на 24 септември на всички римски църкви е закачено известието със заповедта от същата тази вечер да се изпълнява „Аве Мария“ с всички църковни камбани в знак на благодарност към Бога за поражението на турците; прозорците грееха от светлини и с невероятно всенародно веселие започнаха да блестят фойерверки, светлинни колела, и фишеци в голямо изобилие. Така от нашите прозорци можеше да се чуе не само свободното тържествуване на народа, но и шумните пукотевици от празничните фойерверки, които се палеха по покривите на посолствата, на замъка Сант’Анджело, на площад „Навона“ и на „Кампо деи Фиори“.
След като отворихме кепенците и се наредихме край решетките, видяхме да горят на улицата чучела на везири и паши след неудържимата народна радост. Зърнахме цели семейства, малки момченца, млади и стари да тичат напред-назад като обезумели с факли в ръце, осветявайки нежните септемврийски нощи и съпровождайки със смеховете си сребърния отзвук на камбаните.
Дори тези, които живееха в околностите на странноприемницата и в предишните дни, поради страх от заразата, внимаваха да не се доближават до нашите прозорци, сега ни въвличаха в своето веселие с викове и радостни подмятания. Сякаш чувстваха, че и нашата свобода е близо, като че разплатата на християнските войски с неверниците при Виена беше само прелюдия към доста по-незначителното освобождение на „Оръженосеца“ от заплахата на чумата.
Ето защо и сред нас, макар и все още заключени, се ширеше бурна радост: самият аз занесох новината на всеки един от наемателите. Всички празнувахме в залите на приземния етаж с братски прегръдки и наздравици, изпълнени с неудържимо и огромно ликуване. И аз, най-много от всички, бях на седмото небе: планът на Дулчибени да нанесе удар на християнска Европа беше дошъл прекалено късно, въпреки че оставаше притеснението за здравето на папата.
Освен подобни искрени прояви на радост, сред новините, които се носеха от уста на уста сред народа и които от улицата стигаха и до нас, отбелязах обаче две обстоятелства, които ми се сториха доста неочаквани и достойни за размисъл.
Първото: от единия от часовите (които продължаваха да държат под око странноприемницата, по липса на други разпореждания), узнахме, че християнската победа се основавала не на последно място на една необяснима поредица от грешки от страна на турците.
Всъщност войските на Кара Мустафа, които с добре позната тактика на прокарване на подземни галерии и окопи бяха отслабили силите на защитниците на Виена, по преценката на самите победители, са можели съвсем спокойно да организират масирано и победоносно нападение, много преди да пристигнат подкрепленията на крал Ян Собиески. Но вместо да се хвърли напред в решителен пробив, Кара Мустафа някак необяснимо не си бе помръднал пръста, губейки ценни дни. Турците дори не си бяха направили труда да завземат възвишенията на Каленберг, което би им дало решително тактическо предимство. И не само това: бяха също така пропуснали да пресрещнат пристигащите християнски подкрепления, преди те да прекосят Дунава, така че да се доближат невъзвратимо до обсадените.