Бях сразен. Писмата, намерени във ватиканския таен архив потвърждаваха онова, което Дулчибени бе разкрил на прислужника: Уилям е бил длъжник на Инокентий XI. И не само това: ако принц на Оранж не плащал, щеше да бъде наложен запор на личното му имущество. Даже дългът беше станал толкова голям, че притежанията и поданиците на Уилям бяха помислили съвсем спонтанно да се дарят сами на папата!
Но не можех да се задоволя с това. Трябваше да намеря потвърждение за твърденията на оранжките поданици. Ето защо трябваше да си избистря представите за Уилям: откъде е вземал парите за своите военни кампании? И кой беше финансирал инвазията на Англия?
Трудовете върху The glorious revolution, както днес се нарича превратът, с който Оранжкият принц завоюва английския трон, повтарят постоянно една и съща песен: Уилям е добър, Уилям е силен, Уилям е такъв идеалист и извисен човек, че дори не иска да стане крал!
Ако слушаш историците, ти се струва, че честният Уилям трябва да се е хранел с въздух, но кой, още в младостта му, е създал необходимите условия да се сражава и да победи войските на Луи XIV? Все някой трябва да му е дал пари за боеприпасите, наемниците (които по онова време са съставяли по-голямата част от армиите), оръдията и за някой и друг генерал, достоен за това име.
Всички европейски владетели, замесени във войните, всъщност непрестанно са търсели трескаво финансова помощ за войските си. Но принц Уилям Оранжки е имал едно предимство: ако имало един град, в който през 17 век са преминавали много, изключително много пари, това е бил Амстердам, където не случайно са процъфтявали банките на евреите-лихвари. Столицата на Обединените холандски провинции е била най-богатото финансово средище в Европа, точно, както разказват на прислужника първо Клоридия, а после и останалите наематели.
Проверих в някои авторитетни текстове по икономическа история и открих, че по времето на Уилям Оранжки голяма част от лицата, които въртели търговия в Амстердам, били италианци. Градът гъмжал от фамилни имена като Тенсини, Верацано, Балби, Куинджети, а после Бурламаки и Каландрини, вече пуснали корени в Антверпен (почти всички са споменати в разказа на прислужника — първо от Клоридия и след това от Кристофано). Били са генуезци, флорентинци, венецианци, все търговци и банкери, а някои същевременно са били и агенти на някои италиански княжества и републики. Най-пробивните успели да проникнат в тесния кръг на амстердамската аристокрация. Други се бяха вмъкнали в печелившия, но рискован трафик на роби — такъв е случаят на Франческо Ферони.
Най-интересният пример са болонците Бартолоти: първо скромни пивовари, после търговци и накрая свръхбогати банкери. Свързали се чрез бракове с една холандска фамилия, така че изгубили почти цялата си италианска кръв. Та именно протестантите Бартолоти в продължение на няколко десетилетия станали толкова богати, че успявали да финансират двора на Оранж, заемайки солидни суми първо на дядото на Уилям, а после и на самия него. Понякога заемите се гарантирали от ипотеки върху земи в Холандия и Германия.
Пари срещу земи: според разказа на Дулчибени, фамилията Одескалки сключва подобен договор с фамилията Оранж. Интересно съвпадение.
Вече знаех доста неща за италианските търговци и кредиторите на Оранжкия двор. Беше дошъл моментът да премина към рода Одескалки. И да накарам техните книжа да говорят.
Прекарах цели месеци, вече не помня колко, в архива на двореца Одескалки и в Римския държавен архив, подпомаган единствено от един млад мой сътрудник, и двамата измъчвани от студа и прахта, с глави, сведени по цял ден над книжата. Проучихме най-внимателно всички документи на Инокентий XI в търсене на онова, което можеше да ни доведе до Уилям Оранжки: писма, договори, преписи, доклади, мемоари, дневници, счетоводни книги. Напразно.
Премина много време от началото на моите изследвания и имах усещането, че се намирам в задънена улица. Започнах да обмислям идеята да се откажа. Докато не се досетих: какво беше казал Дулчибени? Парите за холандците тръгвали от Венеция. А във Венеция имаше филиал на фамилното дружество на рода Одескалки: оттам трябваше да опитам да си разчистя пътя.
От завещанието на Карло Одескалки, по-големия брат на Бенедето, установих, че имуществата на фамилията завинаги са останали communi et indivisi155 между тях двамата: казано накратко, онова, което било на единия, било също и на другия. Ето защо, ако се съдеше по собствените му книжа, папата изглеждаше почти беден: само ако разкриех сметките в джоба на брат му, можех да открия какво наистина е притежавал.