— Във всеки политически въпрос от определена важност изскача винаги абат Мелани — започна пак френският музикант, като натърти върху думата „абат“. — Само че се разбира чак след време, че в случая е замесен и той. Успява да се вмъкне винаги и навсякъде. Ато беше сред помощниците на Мазарини по време на преговорите с испанците на Острова на фазаните, когато бе сключен Пиренейският мир. Бяха го изпратили и в Германия, за да убеди принца-електор22 на Бавария да се кандидатира за императорския трон. Сега, когато възрастта не му позволява да пътува толкова, колкото преди, се опитва да бъде полезен най-вече като праща на краля доклади и дописки за положението в Рим, който познава прекрасно и където и днес има доста приятели. Изглежда, че в не едно държавно дело от Париж са се чували тревожни гласове, търсещи съветите на абат Мелани.
— Всехристиянският крал приема ли го на аудиенции? — полюбопитства Стилоне Приазо.
— Това е друга загадка. Личност с толкова съмнителна репутация не би трябвало изобщо да бъде допускана в двора, а пък Ато поддържа преки връзки с министрите на Короната. Даже има хора, които се кълнат, че са го виждали да се измъква в най-невъзможни часове от покоите на краля. Като че ли Негово Величество го призовавал с голяма спешност и в пълна тайна на разговор.
Значи беше вярно, че абат Мелани можеше да поиска аудиенция при Негово Величество краля на Франция. Поне за това не ме бе излъгал, помислих си аз.
— А братята му? — попита Кристофано, докато се приближавах към него с една купа топъл бульон.
— Винаги действат в група, като вълци — коментира Девизе с из раз на неодобрение. — Щом като Ато се устрои в Рим, след избора на Роспильози, двама от братята му се присъединиха към него и един от тях веднага стана капелмайстор в „Санта Мария Маджоре“. В Пистоя, техния град, си присвоили тайно пари от дарения и данъци и много техни съграждани с право ги мразят.
Нямаше място за повече съмнения. Не се бях запознал с абат, а с някакъв двуличен содомит, способен да печели доверието на нищо неподозиращи владетели и то, благодарение на мошеническата подкрепа на своите братя. Обещанието да му помогна беше непростима грешка.
— Време е да посетя синьор Пелегрино — обяви Кристофано, след като даде на двамата си събеседници сярното масло с бульона.
Чак тогава забелязахме, че се бе появил Помпео Дулчибени — кой знае от кога — и бе седял в пълно мълчание в един от ъглите на другата трапезария и се черпеше от дамаджанката с ракия, която моят господар държеше обикновено, заедно с чашките на една от масите. Със сигурност, помислих си, беше чул разговора за Ато Мелани.
Тогава се присъединих към троицата. А Помпео Дулчибени не помръдна. Когато стигнахме първия етаж, срещнахме отец Робледа.
Йезуитът си беше дал кураж, възпирайки изблиците на безумния си страх от заразата, и бе застанал на прага на своята стая, като попиваше потта, която залепваше за ниското му чело, по прошарените му къдрици, и се стремеше да си придаде важност. Излязъл вън от стаята, той стоеше сковано близо до стената на коридора, без да я докосва, с доста смешен вид в тази поза. Остана загледан в нас с тревожната и плаха надежда да чуе добри новини от лекаря. Цялата тежест на едрото му тяло, бе сякаш съсредоточена в пръстите на краката, а гърдите — прекалено изпъчени напред, поради което профилът на черната му фигура образуваше голяма крива линия.
Не беше наистина тлъст, но мургавото му лице и вратът му бяха закръглени. Беше висок, така че шкембето не разваляше фигурата му, а й придаваше излъчване на тежест и благоразумие. Чудноватата поза принуждаваше йезуита да държи очите си насочени надолу, с леко спуснати клепачи, ако искаше да погледне своя събеседник. Това, заедно с дългите и раздалечени една от друга вежди и сенките под очите, създаваше впечатление за надменно безразличие. За негово нещастие, в мига, в който го видя, Кристофано го покани настоятелно да ни следва, понеже може би Пелегрино щял да има спешна нужда от свещеник. Робледа имаше намерение да възрази, но не му дойде нищо наум, та се предаде и тръгна с нас.
Когато се качихме на тавана, за да хвърлим един поглед на онова, което вече се страхувахме, че е трупът на моя господар, забелязах ме, че той бе още жив. И още похъркваше тихичко, но непрекъснато. Двете петна не бяха нито изчезнали, нито се бяха подули: диагнозата още се колебаеше между петна и чума. Кристофано се погрижи да го измие и освежи с влажни кърпи, след като му попи потта.
22
Принц-електор — потомствена титла на висши благородници в Свещената Римска Империя, която означава, че те имат право да участват в избора на император. Титлата „палатински електор“ е провъзгласена със златна папска була за най-висок светски пост в Империята. — (Бел.ред.)