Но благородният съюз на главния интендант с литературата и поезията не се изчерпваше само с една, макар и дълга, поредица от подаръци. Главният интендант не се ограничаваше единствено с това да осигурява материална помощ. Четеше творбите още в процес на работа, даваше съвети, окуражаваше, поправяше, одобряваше, критикуваше, ако имаше нужда, хвалеше, ако смяташе за правилно. И даряваше вдъхновение: не само с думите, но и със своето благородно присъствие. Добросърдечието, което се излъчваше от лицето на Главния интендант даваше сигурност и вдъхваше увереност: големите детински небесно сини очи, дългият масивен нос, широките плътни устни и трапчинките на бузите, появяващи се при всяка усмивка.
Пред дверите на неговата душа съвсем отскоро бяха се изправили и архитектурата, живописта и скулптурата. Тук обаче започва, предупреди ме абатът, една тъжна глава.
Близо до Мелюн, във Во-льо-Виконт, се издига замък, истинско бижу на архитектурата, чудо на чудесата, построен с несравнимия вкус на Фуке и реализиран от творци, които сам той беше открил: архитектът Льо Во, градинарят Льо Нотр, художникът Льо Брюн, повикан от Рим, скулпторът Пуже и още много други, които скоро кралят щеше да вземе на служба при себе си, и да ги превърне в най-славните имена на френското изкуство.
— Во, замък на илюзиите — проплака Ато, — огромно безчестие от камък — украса на един триумф, който трая само една лятна нощ, нощта на 17 август 1661. В шест вечерта Фуке беше крал на Франция, в два сутринта той бе никой34.
На онзи 17 август Главният интендант, който бе чествал завършването на замъка преди няколко дни, даде прием в чест на краля. Искаше да му се хареса и да му достави удоволствие. Стори го с радостта и с щедростта, които му бяха присъщи, но за жалост, не бе успял да разбере трудния характер на владетеля. Приготовленията бяха забележителни. Фуке накара да изпратят във Во, във все още незавършените салони, легла от брокат с позлатени облегалки, тапети, редки мебели, съдове от сребро, кристални свещници. Съкровищата на стотина музеи и на хиляди антиквариати бяха пренесени по улиците на Мелюн: килими от Персия и Турция, кожи от Кордова, порцелани, които му изпращаха йезуити от Япония, ценни лакирани картинки, донесени от Китай през Холандия, благодарение на предпочитания път, който Главният интендант бе уредил за вноса на редки стоки от Изтока. Тук бяха и картините, открити в Рим от Пусен и изпратени от брат му, абат Фуке. Всички негови приятели, артисти и поети, между които Молиер и Ла Фонтен, бяха мобилизирани.
— Във всеки салон, от този на мадам дьо Севинье до този на мадам дьо Ла Файет, не се говореше за друго, освен за замъка Во — продължи Мелани, вече потънал дълбоко в спомена за онези дни. — Входът на замъка посрещаше посетителя с правилната плетеница на решетките и с осемте статуи на божества, които са подредени в редица от всяка страна. После идваше огромният почетен двор, свързан със страничните градини чрез бронзови колонади. И съвършените полукръгове на арките на трите внушителни портала — с образа на катереща се катеричка, гербът на Фуке.
— Катеричка ли?
— На бретонски, родния диалект на Главния интендант, думата fouquet означава именно катеричка. И моят приятел Никола беше подобен по поведение и характер на животинчето: сръчен, ловък, фин, с напрегнато тяло, с игрив и очарователен поглед. Под герба — мотото „Quo non ascendam?“, тоест „Докъде ли няма да стигна?“, отнасящо се до страстта на катеричката да достига все по-големи висини. Но той, разбира се, достига висините в щедростта — Фуке обичаше властта като момченце. Притежаваше простотата на този, който никога не се приема на сериозно.
— Около замъка — продължи абатът — се простираха прекрасните градини на Льо Нотр: Кадифени килими от треви и цветя, оградени в рамки от бегонии, с идеалните пропорции на хекзаметъра. Тисове, окастрени като конуси, чимширови храсти, оформени като мангали, после големият водопад и езерцето на Нептун, които отвеждаха до пещерите, а зад тях — парка с прословутите фонтани, които бяха възхитили Мазарини. Всичко бе готово да приеме младия Луи XIV.