На това място младият англичанин като прекара суетно пръсти през червената си коса и насочи към аудиторията (като изключи мен, на когото изобщо не обръщаше внимание) сините си кривогледите очи, стана, облегна се на стената и продължи по-спокойно.
Ъглите на улиците и входовете на къщите, разказваше той, били покрити със съобщения на шарлатани, подканващи народа да си закупи „безпогрешни хапчета“, „несравними отвари“, „кралски противоотрови“ и „универсални води“ срещу чумата.
— И когато не успяваха да измамят хората с тези идиотщини — продължи Бедфорд — раздаваха отвари на живачна основа, който отравяха кръвта и убиваха по-лошо от чумата.
В този момент и отец Робледа се включи в спора. След като измънка полугласно някакви неразбираеми коментари, йезуитът пое защитата на отец Кирхер, своя събрат. Реакциите на останалите не се забавиха и пламна неприятна разправия, в която всеки се опиваше да наложи своите убеждения и доводи повече със силата на гласа, отколкото с тази на разума.
Това бе първият случай в моя злощастен живот на прислужник, в който присъствах на подобен научен спор, но бях твърде изненадан и разочарован от сприхавостта на участниците.
Така или иначе, успях да получа първи впечатления от теориите на този загадъчен Кирхер, който не можеше да не предизвиква любопитството ми. За половин век неуморен труд, начетеният йезуит бе изложил своята многообразна доктрина в повече от тридесет великолепни труда на най-различни теми, между които и един трактат за чумата „Scrutinium phisicomedicum contagiosae luis quae pestis dicitu“, „Физикомедицинско изследване върху заразната болест, която се нарича чума“, публикуван преди повече от двадесет години. Ученият-йезуит твърдеше, че е направил големи открития със своя микроскоп, към които читателят може би щял да остане недоверчив (както всъщност по-късно се и случило), но все пак потвърждаващи съществуването на невидими създания, които, според него, били причината за чумата.
Според Робледа учението на Кирхер се основавало на способности, достойни за някой ясновидец или най-малкото вдъхновени свише. Ами ако този странен отец Кирхер, помислих си аз, наистина бе разбрал как се лекува чумата? Но тъй като атмосферата беше нажежена, не дръзнах да задавам въпроси.
Абат Мелани следеше внимателно, дори повече от мен, сведенията, засягащи отец Кирхер. Принуден многократно да си разтърква носа в напразен опит да възпре някои звучни кихавици, той повече не се намеси в спора, но острите му очички се стрелкаха светкавично между хората, които си подхвърляха един другиму името на немския йезуит.
Аз, от своя страна, бях уплашен от нарастващата опасност от чума, но същевременно увлечен от тези научни теории за заразата, за чието съществуване научавах за първи път.
Затова и не изпитах подозрение (а трябваше) от факта, че Дулчибени познаваше така добре старата и забравена теория на Кирхер за чумата. И не обърнах особено внимание на това как Ато наостри уши, когато се спомена името на Кирхер.
След дълъг спор, голяма част от наемателите — вече надвити от отегчението — бавно се отправиха към леглата си, оставяйки спорещите сами. И малко след това, без да се постигне някакво помирение, всички отидохме да спим.
Втора нощ
12 срещу 13 септември 1683
Веднага след като влязох в стаята си, отидох при прозореца и с помощта на една пръчка прокарах чак до прозореца на Ато единия край на въженцето, което трябваше да дръпнем, за да си дадем сигнал. Отпуснах се върху леглото, като оставих вратата притворена и се постарах да наостря уши, макар да се страхувах, че няма да успея да окажа голяма съпротива на съня. Все пак се настроих за дълго чакане, защото в леглото пред мен лежеше почти в безсъзнание моят беден господар, а Кристофано ми беше заръчал да го наблюдавам. Натъпках стари дрехи в панталоните му, за да попиват и започнах бдението.
Казах си, че разказът на абат Мелани ме беше успокоил отчасти. Веднага бе признал приятелството си с Фуке. И беше хвърлил светлина по въпроса защо Главният интендант бе изпаднал в немилост — не толкова заради неразбирателство с краля, колкото заради завистта на Колбер. Всеки познава злосторната сила на завистта — не можеха ли да се дължат на нея и приказките на Девизе, Стилоне Приазо и Кристофано по адрес на абата? Може би възходът на сина на един леяр на камбани, от беден кастрат в младостта си до съветник на краля-слънце, беше събудил прекалено много ревност. Разбира се, тримата бяха доказали, че го познават и техните разговори не можеха да бъдат изцяло плод на фантазията. И все пак враждебността на Кристофано можеше да се дължи на завистта на един земляк: пето propheta in patria39 се казва в Евангелието. И после какво да кажем за странната лъжа на Девизе? Беше разказал, че е посетил във Венеция театър „Ел Кокомеро“, който обаче се намираше във Флоренция. Трябваше ли в такъв случай да се пазя и от него?