— Помогни ми, бързо — каза той.
Бяхме на ръба на един кладенец: Мелани щеше да падне в него, сигурно с фатални последици. Едва бе успял да се хване за рамката на вратата. Краката му се клатушкаха в дълбоката тъмнина, която се беше разтворила под нас. Когато се изправи отново благодарение и на моята, макар и слаба, помощ бяхме останали на тъмно. Лампата, изплъзнала се от ръката на абата, бе погълната от черната дупка. Затова отидох да взема друга от стаята си, която се погрижих да заключа. Пелегрино спеше спокойно и в неведение за събитията, които се разиграваха в неговата странноприемница.
Когато се върнах, Ато вече се спускаше в ямата. Изглеждаше неочаквано подвижен за възрастта си. Както щях да имам случаи да забележа и по-късно, той се отличаваше с овладяно, но постоянно нервно напрежение, което поддържаше тялото му в постоянна готовност.
Мелани ми показа, че не става дума точно за кладенец, осветявайки навсякъде с лампата. В скалата бе забита цяла поредица от железни скоби, подобни на малки стъпала, които позволяваха внимателно слизане. Спуснахме се бавно в дупката, не без известен страх. Слизането беше кратко — съвсем скоро се озовахме стъпили на груб тухлен под. Огледахме се наоколо на светлината на лампата и открихме, че пасажът не прекъсва, а продължава по една от късите страни на площадката, с една стълба с квадратни стъпала, издълбани в скалата. Проточихме вратове, за да се опитаме да разберем напразно къде свършва.
— Под стаичката сме, момче.
Измънках нещо плачевно в знак на съгласие. Това не ме успокояваше кой знае колко.
Продължихме в мълчание. Този път слизането ми се стори безкрайно, донякъде и заради тънкия слой кал, който покриваше всичко и правеше слизането доста опасно. В един момент стълбата изцяло промени вида си: изкопана в туфа, тя стана съвсем тясна и прекалено неравна. Въздухът беше вече доста тежък — сигурен знак, че бяхме под земята.
Продължихме да слизаме, докато се озовахме в тъмна и негостоприемна галерия, прокопана във влажната земя. Единствените ни спътници бяха тежкият въздух и тишината. Измъчваше ме страх.
— Ето къде е отишъл нашият крадец — прошепна абат Мелани.
— Защо говорите толкова тихо?
— Може да се намира наблизо. Искам аз да го изненадам, а не обратното.
Крадецът обаче не бе нито на няколко крачки разстояние, нито на повече. Тръгнахме през галерията. Абат Мелани беше принуден да върви с наведена глава, защото таванът, ако можеше да се нарече така, бе прекалено нисък и неравен. Забеляза, че аз се движа пред него без проблеми:
— Поне веднъж има за какво да ти завидя, момче.
Продължавахме доста бавно напред през един проход, поддържан като по чудо само от камъни и тухли, наредени хаотично. Повървяхме няколко десетки метра и самият абат съобрази да отговори на моето мълчаливо, но предвидимо любопитство.
— Този проход трябва да е бил построен, за да позволява на хората да стигат незабелязани до някоя отдалечена точка на града.
— По време на чума, може би?
— Струва ми се много, много по-рано. Винаги би имало полза от такъв проход в град като този. Може да е служел на някой римски принц, за да пуска своите довереници по следите на някой съперник. Римските фамилии открай време са се мразели и враждували по всякакви начини. Когато ландскнехтите40 разграбваха Рим, някои благороднически родове им помагаха, само и само за да пострадат техните противници. Възможно е и нашият хан да е служил първоначално като сборен пункт на групи от наемни убийци и главорези. Вероятно поддържани от рода Орсини, който притежава множество къщи наоколо.
— Но кой е построил това подземие?
— Обърни внимание на стените — абатът приближи лампата до стената. — Направени са от доста стари камъни.
— Стари като катакомбите ли?
— Може би. Знам, че през изминалите десетилетия един учен свещеник е изследвал проходите, които се срещат под Рим и е описал наличието на безброй стенописи, гробници и тленни останки на светци и мъченици. Във всеки случай е сигурно, че под къщите и площадите на някои квартали съществуват пасажи и галерии, някои построени от древните римляни, други пък изкопани в доста по-близки до нас времена.
Докато вървяхме по тесните коридори, независимо от опасното положение, в което се намирахме, абатът не желаеше да се откаже от своята страст към разказите. И с напевен шепот продължи да обяснява, че Италия още от най-далечни времена изобилствала от тайни проходи, издълбани в скалите или в земята, замислени първоначално за бягство от обсади или въоръжени нападения, също както проходите, позволяващи незабелязаното измъкване от крепости и замъци, но и за организирането на тайни събирания или даже за любовни срещи, както според приказките правели мадона Лукреция Борджия и нейния брат Чезаре със своите многобройни любовници. Но на тайните подземия човек не трябвало да се доверява ни най-малко, тъй като, за да се гарантира тяхната неприкосновеност, те не само бяха държани в тайна (която понякога бе струвала живота на този, които ги е построил), но в тях имаше и множество клопки: за да бъдат заблудени или объркани неканените гости, често се строяли коридори без изход или невидими врати, управлявани от противотежести и скрити в стените, които се отваряли само с помощта на загадъчни механизми.
40
Ландскнехти — наемници, служили между другото и на Карл V, когато нахлува с войските си в Рим през 1527 г., пленява папа Климент VII и го затваря в замъка „Сант Анджело“, заради подкрепата, която папата оказва на неговия съперник, френския крал Франсоа I. — (Бел.ред.)