— Почтени господа, извинявам се, задето преди малко избягах от вашата компания; беше необходимо все пак да се помисли върху сегашното положение, и заключих — каза той във възцарилата се тишина — и заключих… — повтори Кристофано, като смачка кърпичката на топче — че, ако не искаме да умрем, трябва да се погребем живи.
Беше дошъл моментът, обясни той, да престанем веднъж завинаги от това да се шляем насам-натам из „Оръженосеца“, като че нищо не се е случило. Нямаше да можем повече да се задържаме заедно в безгрижни разговори и в пълно нехайство за препоръките, които той от дни насам безсмислено раздаваше. Досега съдбата ни беше даже прекалено добра приятелка и нещастията, случили се на стария синьор дьо Муре и на Пелегрино се бяха оказали чужди на каквато и да е зараза; обаче сега нещата се бяха обърнали към най-лошото и чумата, доскоро споменавана неуместно, наистина се бе появила „При оръженосеца“. Напразно занимание беше да се смятат минутите, прекарани от този или онзи в контакт с бедния Бедфорд; това само подхранваше подозренията. Единствената надежда за спасение бе да се разделим, да се приберем доброволно по стаите си, за да избегнем вдишването на дъха на другия или докосванията до дрехите на останалите наематели и тъй нататък, и тъй нататък. Трябваше да позволим да ни намазва и масажира редовно с пречистващи масла и балсами, които сам щеше да приготви, и щяхме да се събираме само за проверките, като тази на следващата сутрин.
— Господи Боже Всемогъщи — вдъхнови се отец Робледа, — ще очакваме смъртта в някой ъгъл сред собствените си нечистотии? — Ако мога да си позволя — добави йезуитът с по-мек глас, — чух, че моят събрат Диего Гусман от Замора извършил чудеса, за да предпази себе си и останалите йезуити мисионери по време на чумата в Перпинян, в кралство Каталуния, с един лек, доста приятен за небцето: изключително добро бяло вино, в което са размити един драм бакърена вода и половин драм бял диктамон, да се пие на корем. Карал всички да се мажат с отрова от скорпиони и да се хранят добре. И никой не се разболял. Не е ли това подходящ случай да опитаме, преди да се зазидаме живи.
В отговор абат Мелани кимаше енергично на думите на Робледа. Едно евентуално заключване по стаите щеше да сложи прекалено сериозни препятствия пред разследването му:
— И аз знам, че бялото вино от най-добро качество се смята за отличен лек срещу чума и гнилостни трески — решително се съгласи Ато, — а още по-добри са ракията и малвазията. В Пистоя е изключително известна напитката, която майстор Анзелмо Рагучи използва с голям успех, за да предпази жителите от заразата. Моят баща разказваше на мен и братята ми, че епископите-ръководители на духовната власт в града, от векове я консумирали много, с голямо желание, и то не само за да се лекуват. Всъщност ставаше дума за пет либри ракия, ароматизирана с билки, която трябва да се остави, плътно затворена в бутилка, да престои едно денонощие вътре в катедралата. Накрая се добавят шест либри изключително качествена малвазия42. Получава се отличен ликьор, от който монсиньор епископът на Пистоя пиеше две унции на гладно всяка сутрин зад централния олтар, примесени с една унция мед.
Йезуитът примлясна многозначително с език, докато Кристофано скептично клатеше глава и се опитваше безрезултатно пак да вземе думата.
— Струва ми се безспорно, че подобни лекове доставят радост на душата — изпревари го Дулчибени, — но се съмнявам, че успяват да постигнат други, по-значителни резултати. И аз съм чувал, например, за една вкусна смес, чийто състав е формулиран от Лодовико Джильо от Кремона по време на чумата в Ломбардия. Става дума за един чудесен крем, от който трябва да се намажат четири драма върху топъл хляб и да се поглъща всяка сутрин на гладно — мед с розови листа и малко оцетен сироп, смесени с гъбата agarico и шафран. Обаче там мнозина измряха, а Джильо избегна саморазправата само заради скромния брой и сили на оживелите — завърши мрачно възрастният благородник, като даде да се разбере, че по негова преценка имахме доста малко възможности да се справим с болестта.
— Ами да — подхвана отново Кристофано — както толкова прехваления сърдечен и стомашен цяр на Тиберио Гариото от Фаенца. Някаква сладкарска фантазия: розова захар, канела, шафран, сандалово дърво и червени корали да се смесят с четири унции кедров сок и после да се остави да престои четиринадесет часа. След това всичко се забърква с горещ мед, кипнал до пяна. И добавяше толкова мускус, колкото да му придаде аромат. Него обаче го биха. Слушайте ме, не ни остава нищо друго, освен да направим, това, което казах преди малко…
42
десертно вино, произведено за първи път в Гърция, а впоследствие и на остров Мадейра. — (Бел.ред.)