Бях горд, че споделях толкова тайни, но всичко това в крайна сметка не беше нищо в сравнение с хаоса от чувства, предизвикан от разговора ми с Клоридия.
След като занесох вечерята в стаята на всеки сътрапезник, отидох първо при Бедфорд и после при Пелегрино. Заедно с Кристофано имахме грижата да нахраним болните. Англичанинът фъфлеше нещо неразбираемо. Лекарят изглеждаше притеснен, и то до такава степен, че отиде в стаята на Девизе отсреща, разясни му състоянието на Бедфорд и го помоли да остави поне за момента китарата си: в действителност музикантът звучно се упражняваше, като повтаряше на своя инструмент една от своите любими чакони.
— Ще направя нещо добро — отвърна накратко Девизе.
И вместо да спре да свири, подхвана своето рондо. Кристофано искаше да протестира, но загадъчното обаяние на тази музика го обгърна, проясни чертите на лицето му и лекарят, кимвайки добродушно, затвори безшумно вратата.
Малко по-късно, докато слизах от таванската стая на Пелегрино, ме спря нечий шепот на втория етаж. Беше отец Робледа, чиято стая се намираше точно до стълбите. Показа се на вратата и ме попита за новости относно двамата болни.
— И англичанинът не е добре, така ли.
— Бих казал, не — отвърнах аз.
— А лекарят няма ли да ни каже нищо ново.
— Бих казал, не.
Междувременно до нас достигнаха последните звуци от рондото на Девизе. Когато ги чу, Робледа си позволи една трогателна въздишка.
— Музиката е глас Божи — каза той.
Тъй като носех със себе си мазилата, се възползвах от момента да го попитам дали разполага с малко време, за да вземе лековете срещу заразата.
Той ме покани с жест да вляза в стаичката му.
Канех се да сложа нещата върху едно столче, което се намираше веднага след вратата.
— Не, не, не, не, чакай, това ми трябва.
Набързо положи върху столчето една стъклена кутийка в черна рамка от крушово дърво, в която имаше малка статуя на Иисус с цветя и плодове, издигната върху миниатюрен кръгъл подиум от сребърни стълбички.
— Купих я тук, в Рим. Много е ценна и на стола се намира на сигурно място.
Неубедителното възражение на Робледа ми подсказа, че неговото желание за разговор, след дълги часове прекарани в самота, се смесваше със страха да общува с човек, който всеки ден трябваше да докосва Бедфорд. Тогава му напомних, че ще се наложи да приложа лековете със собствените си ръце, но няма повод за опасения, имайки предвид, че самият Кристофано беше уверил всички в моя имунитет към заразата.
— Да, да, да… — каза той в израз на колебливо доверие.
Помолих го да се съблече до кръста, понеже трябваше да го намажа и после да му направя компрес в областта на сърцето и най-вече на лявата гърда.
— Защо? — попита притеснен йезуитът.
Обясних му, че такава бе препоръката на Кристофано предвид нервния му характер, който рискуваше да отслаби именно сърцето му.
Успокои се и, докато отварях чантата и търсех шишенцата, се изпъна по гръб на леглото. Над него беше закачен портрет на Нашия Господар Инокентий XI.
Робледа почти веднага започна да се оплаква от нерешителността на Кристофано и от факта, че след толкова много време все още не се е стигнало до някакво сигурно обяснение нито за смъртта на Муре, нито за болестта на Пелегрино, и дори имаше противоречия относно чумата, на която беше жертва Бедфорд. Това било достатъчно, за да потвърди без сянка на съмнение, че лекарят-тосканец бил неспособен да упражнява своите задължения. После започна да се оплаква от останалите наематели и от синьор Пелегрино, обвинявайки ги за настоящето положение. Започна от моя господар, който, според него, не бдял достатъчно за хигиената в странноприемницата. После се нахвърли върху Бреноци и Бедфорд, които, тъй като дълго бяха пътували, можеше да са донесли в хана някаква загадъчна болест. По същата причина се оплака и от Стилоне Приазо (който на всичкото отгоре идваше от Неапол — град, известен с нездравословния си въздух), от Девизе(който също идваше от Неапол), от Ато Мелани (чието присъствие в странноприемницата и лошата му слава налагаха да се прибегне към молитви), от жената в малката кула (за чието обичайно присъствие в странноприемницата той се кълнеше, че не знаел нищо, в противен случай никога нямаше да избере да се настани „При оръженосеца“) и накрая започна да проклина Дулчибени, чието заплашително излъчване на янсенист, никога не му се бе нравило — така каза Робледа.
— Янсенист?60 — попитах, заинтригуван от тази дума, която чувах за първи път.
60
Реформистко движение в католическата църква, което се опитва да придаде повече тежест на учението на Св. Августин, според което спасението на човешката душа зависи изцяло от Божията милост, а не от човешката воля за вършене на добро. Янсенизмът е оспорван яростно от йезуитите, които придават по-голямо значение на човешката воля. Движението е наречено така по името на своя основател епископ Корнелиус Янсен. Било е разпространено най-вече във Франция. За средище на янсенизма се считал цистерцианският манастир „Порт Роял“ — (Бел.ред.)