В мига, в който лампата го освети достатъчно добре, останах поразен от лицето му. Ако можеше да се нарече лице, това, което бе истинска симфония от бръчки, концерт от гънки, мадригал от късове кожа, които изглежда успяваха да останат заедно, само защото бяха прекалено стари и уморени да се разбунтуват срещу принудителното съжителство. Сивите и невдъхващи доверие зеници бяха заобиколени от яркочервено, което ги превръщаше в една от най-плашещите гледки, която бях виждал някога. Картината завършваха кафявите, заострени зъби, достойни за някое адско видение на Мелоцо от Форли62.
— Корписантари — измърмори на себе си абатът с отвращение и поклащайки глава.
— Можехте поне да внимавате повече — добави той саркастично, — изплашихте двама благородници.
Свали надолу оръжието, с което до момента беше държал на мушка първия загадъчен индивид и го пъхна в джоба си в знак на примирие.
Докато се опитвах що-годе да се почистя, опитвайки да надвия замайването, което все ме връхлиташе, успях да видя лицето на втория субект, който за миг се бе изправил на крака. Или по-скоро да го зърна, тъй като той носеше мърляво палто с прекалено дълги ръкави и качулка, която прикриваше почти изцяло лицето му, оставяйки една цепнатина, през която само нарядко, ако светлината беше подходяща, можеше да се забележат чертите му. Това беше добре, тъй като след многобройни, търпеливи опити, щях да видя едно полузатворено и белезникаво око, и още една очна ябълка — издута, огромна и изпъкнала така, като че ли щеше да падне на земята; нос, подобен на безобразна краставица или раково образувание; както и на една жълтеникава и мазна кожа; Никога не бих бил в състояние да свидетелствам за съществуването на устата, ако не бяха несвързаните звуци, които в редки случаи издаваше. От ръкавите се подаваха две разкривени ръце с дълги нокти, колкото съсухрени, толкова и хищни.
Абатът се обърна и срещна погледа ми, уплашен и изпълнен с въпроси. С един знак посочи на първия от двамата, напиращ да се освободи, че можеше да се присъедини към своя събрат, зает с противното ровене из костите.
— Смешно е — каза Ато, докато грижливо отупваше ръкавите и раменете си от прахта, — в странноприемницата имам постоянни пристъпи на кихане, а при всичката прах, която разнасят тези двамата, сега не ми се киха.
И ми обясни, че двете странни същества, с които се бяхме сблъскали, били част от злощастното, и за жалост многобройно племе на онези, които нощно време се спускаха в безкрайните тайни галерии под земята на Рим, за да търсят съкровища. Обаче те не търсеха скъпоценности или римски статуи, а най-свещени реликви — останки на светци и мъченици, с каквито изобилстваха катакомбите и гробниците на мъчениците на Светата църква, разпръснати из целия град.
— Не разбирам — прекъснах го аз, — наистина ли е разрешено да се вадят от гробниците тези нетленни останки?
— Не само е разрешено: бих казал, че е необходимо — отговори абат Мелани с нотка на ирония. — Местата, където са живели първите християни, трябва всъщност да бъдат благодатна почва за духовно извисяване, и понякога даже за лов, ut ita dicam63 за извисените души.
Всъщност още свети Филипо Нери и свети Вартоломей, имали навика да се отдават на молитва в катакомбите, разказа абатът. А в края на миналия век един смел йезуит, някой си Антонио Бозио, се беше спуснал в най-скритите и мрачни ъгълчета и беше изследвал пещерите под целия Рим, правейки множество странни открития и издавайки книга, която се казва именно Roma subterranea64, с която спечелил всеобщи овации. Междувременно около 1620 добрият папа Григорий XV постановил да се извадят от катакомбите тленните останки на светците, така че скъпоценните мощи да намерят място в църквите на световната християнска общност, и натоварил кардинал Крешенци осъществяването на тази свята мисия.
Обърнах се към двете човекоподобни същества, които шетаха прегърбени наоколо, ровейки се из човешките останки, издавайки някакво противно грухтене.
— Знам, изглежда ти странно, че подобна висока духовна мисия предполага участието на две такива създания — поде отново Ато. — Работата е там, че слизането в катакомбите и изкуствените пещери, с които е изпълнен Рим, не е никак лека задача. Човек трябва да преминава през опасни проходи да преодолява подземни течения, свличания и сривания. Освен това трябва да има здрав стомах, за да може да рови с ръце из труповете…
— Но нали това са само стари кокали.
— Лесно е да се каже; а как реагира ти преди малко? Нашите двама приятели бяха свършили своята обиколка, както ми обясниха, докато ти лежеше полужив на земята. В тази пещера са разположили своя склад: катакомбите са далеч и няма опасност наоколо да се навърта някой от техните конкуренти. Ето защо изобщо не са очаквали да видят жива душа. Когато ги изненадахме, ги обзела паника и започнали да се щурат насам-натам. В объркването си ти си се приближил твърде много към купчината кости, бутнал си я и тя се срути върху теб. После припадна.
62
Мелоцо от Форли (1438–1494 г.) — италиански художник, много популярен сред съвременниците си, майстор на перспективата, работил в Лорето, Рим и Урбино; силно повлиян от Паоло дела Франческа. — (Бел.ред.)