— Кажи му, че искаме да знаем всичко — намесих се и аз.
— Гфрррлъъбх — повтори Чаконио.
Погледнахме въпросително Угонио.
— Чаконио се е намъкнал в галерийката, отдето ще да са пристигнали вашите господинства, и някой, който разповявал едно лампадище, го е прозрял, и Чаконио се е повърнал по задните свои стъпки, докат лампоносещият трябва да се е бил прошмугнал в един разтвор, щото е зачезнал като изпушен, и Чаконио се е припоскрил тук, много свръхсплашен.
— Не може ли да ни го разкаже той? — попита абат Мелани леко озадачен.
— Но току-що сам той самият го наописа и се призна — отвърна Угонио.
— Гфрррлъъбх — кимна Чаконио малко наежено.
Абат Мелани и аз се спогледахме удивени.
— Гфрррлъъбх — продължи, въодушевено Чаконио, чието оригване изразяваше сякаш гордо тържество, задето и едно бедно създание от мрака също можеше да се окаже ценно.
Както подобаващо преведе другарят му, Чаконио, след срещата с непознатия, бе извършил повторна проверка на галерията, тъй като, повече отколкото страха, го бе загризало любопитството.
— Големански на-всяка-манджа-мерудец е — обясни Угонио. Думите му прозвучаха като стар и многократно повтарян упрек — и туй му носи еднинно и саменно проблематики и безщастни безкъсметия.
— Гфрррлъъбх — прекъсна го обаче Чаконио, като започна да рови из палтото си, търсейки нещо.
Угонио явно се поколеба.
— Какво каза? — попитах го.
— Никакво нищичко, иначе само че…
Чаконио извади тържествуващ едно парче смачкана хартия. Угонио му хвана ръката и му го изскубна измежду пръстите му със светкавична бързина.
— Дай ми го или ще ти пръсна главата — каза спокойно абат Мелани, като плъзна дясната си ръка към джоба, където беше прибрал оръжието, с което по-рано бе държал на мушка двамата корписантари.
Угонио бавно протегна ръка, връчвайки на моя другар смачканата на топка хартия. После ненадейно побесня и започна да налага безумно, с ритници и юмруци Чаконио, наричайки го Пелеринец, Кожоносник, Вдетиненко, Седлокрепник, Торбаланник, Разпадненец, Пиценатруфник, Текновисец, Магаришник, Гостоспалник, Браншноразвалец, Свръхклюклюкарин, Мамкамункин, Грухтежник, Заеквател, Ядедаровец, Креподупнец, Калищаковец, Кривокривнал, Ликантроп, Драпериодрипец, Грознобрутен, Пипкогъзец, Гъзередец, Подполибутник, Тризъботопкач, Пикочомехурник, Гъзарник, Педерастър, Арогантец, Качамакник, Налъмиковач, Петнистокучкарец, Копитодел, Мехотел, Глъчкохайник, Нищоникаквец, Чернороден, Клатушконеднец, Сикоморион и ред други епитети, които никога преди това не бях чувал, но въпреки това звучаха доста страховито и обидно.
Абат Мелани не удостои с поглед този жалък спектакъл, а разгъна листчето на земята, опитвайки се да му възвърне истинския вид. Аз проточих врат и се зачетох заедно с него. Лявата и дясната страна за жалост бяха невъзвратимо скъсани, а също и почти цялото заглавие беше загубено. За късмет останалата част от страницата се четеше прекрасно:
Rade
M A L A C H I……
Ut Primum
VARICATUS eft autem Moab in
poftquam mortuus eft Achab. Ce-
itqucOchozias percancellos coenacuii
, quod habebar in Samaria & xgro-
it: mifitquc nuncios , dicens ad cos:
confulite Beelzebub dcum Accaron
.rum vivcrc queamdt in fir rai tare rnea
;m Domini Iocutus eft ad Eliam Thesbi-
; & afcendc in occurfum nunciorum Rc-
ccs ad cos: nunqutd non eft Dcus in Ifraf
iiulcndum Beelzebub dctimAccaron ? Qu?
itch Dominus: De leliulo fuper quern afc
,efccndcs , fed mortc moricris. Et abiit Ei
: fnnt nuncii ad Ochoziam.Qui dixit eis: Qt
is t At ilii refpondcrunt ei: Vir occurrit nob:
OS: Itc & revcrtimini ad Rcgcm, qui miut *
.is ei: Hxc dicit Dominus ; Nunquiri.quia nor
, in Ifraei, mittis ut confulatur Beelzebub dcus i
i Idcirco de le&ulo fuper quern afcendifti, non c*
, fed mortc moricris. Qoj dixit cis: Cujus 6gur
jscft virillc, qui occurrit vobis & Ibcutus
£C ? At illi dixerunt j Vir piiofus & zona pellic
fttu rcnibus. Qui ait: EHas Thcsbitcs eft.Mifftqm
quinquagenacium principem , & quinqnagint?
fob co. Qui afcendirad eum: fedenrique in v
tis: ait: Homo Dei, rex pratcepk ut defcent’
defcent’ F’? denfnaigecnario:Si
— Това е страница от Библията — казах с абсолютна увереност.
— И аз така мисля — присъедини се абат Мелани, докато прехвърляше листа в ръце. — Бих казал, че става дума за…
— Малахия — отгатнах без никакви колебания, благодарение на частта от име, почти изцяло съхранена при събитията, поразили горната част на листа.
На задната част не беше отпечатано нищо, и се открояваше (вече го бях забелязал да прозира) нещо, което без сянка на съмнение беше кърваво петно. Друго петно кръв покриваше част от онова, което трябваше да бъде заглавието или посвещението.
— Мисля, че разбирам — каза абат Мелани, обръщайки погледа си към Угонио, който раздаваше последни лениви ритници на Чаконио.
— Че разбирате какво?
— Нашите два изрода вярвали, че са направили голям удар.
И ми обясни, че за корписантарите най-ценната плячка идвала не от обикновените гробове на първите християни, ами от прочутите гробници на светците и на мъчениците. Но да се разпознаят те не било никак лесно. Относно критерия за идентификацията на подобни гробници впоследствие се бе разразила многогодишна дискусия, в която били въвлечени немалко учени духовници. Според Бозио, пламенният йезуит-изследовател на подземния Рим, знак за разпознаването на мъчениците можело да бъдат символи като палми, корони, съдове, съдържащи жито или огнени пламъци, издълбани върху саркофазите. Но за сигурно доказателство трябвало да се смятат най-вече ампулите от стъкло или глина — намерени в урните, или зазидани с вар във външните им части — съдържащи червеникава течност, която мнозинството смятаха за свещената кръв на мъчениците. Разгорещеният спор се беше проточил доста и накрая една специална комисия бе премахнала всякаква несигурност, постановявайки, че palmam et vas illorum sanguine tinctum pro signis certissimis habendas esse67.
67
палми и ампули, оцветени с кръвта им, трябва да се имат за сигурни знаци (лат.) — (Бел.прев.)