— Ще рече — завърши Ато Мелани, — че рисунките на палми, но най-вече наличието на ампула, пълна с червена течност, са сигурно доказателство за това, че човек се намира в досег с мощите на някой мъченик на вярата.
— В такъв случай ампулите трябва да струват скъпо — заключих аз.
— Разбира се, а и не всички се предават на църковните власти. Всъщност всеки римлянин в действителност може да се посвети на издирването на реликви — достатъчно е да получи разрешението на папата (това направи например принц Сципионе Боргезе, може би и защото папата му беше чичо), да копае и после да удостовери, с помощта на някой угодливо настроен учен, светостта на останките, извадени на бял свят. След което, ако не е просмукан от набожност, ги продава. Но не съществува никакъв убедителен критерий, за да се различи истинското от фалшивото. Всеки, който намери някаква човешка останка, винаги ще твърди, че става дума за мощите на мъченик. Ако проблемът беше свързан само с парите, човек може да затвори едно око. Факт е обаче, че тези останки впоследствие биват благословени, стават обект на поклонение, привличат поклонници и така нататък.
— И никой ли никога не се е опитвал да изясни нещата? — попитах невярващо.
— Йезуитите винаги са се радвали на особени привилегии и права да копаят в катакомбите. Те предвидливо са се постарали да пренесат най-различни тела и реликви в Испания, където те са били приети с голяма тържественост, и накрая са разпратени, тъй да се каже, по почти всички краища на света, включително и в Индиите. Накрая обаче и самите следовници на свети Игнаций си дадоха сметка, и го признаха на папата, че не съществува никаква гаранция за това, че тези свети мощи наистина са принадлежели на светци и мъченици. Имаше случаи, например с детски скелети, в които доста трудно можеше да се твърди подобно нещо. Така че и йезуитите се видяха принудени да помолят за въвеждането на принципа adoramus quod scimus68: да бъдат обект на преклонение само реликвите, които несъмнено, или най-малкото според здравия разум, действително са принадлежали на някой светец или мъченик.
Ето защо, изясни Ато Мелани, най-накрая се бе решило, че само ампулите с кръв могат да представляват решителното доказателство.
— И така — завърши абатът, — ампулите също са предназначени да обогатят корписантарите и да свършат в някоя стая на чудесата, или в покоите на някой много богат и прекалено доверчив търговец.
— Защо доверчив?
— Защото никой не може да се закълне, че това, което се съхранява в ампулите, е кръвта на мъчениците или че изобщо е кръв. Лично аз храня доста съмнения. Веднъж проучих една, купена на висока цена от едно подобно отвратително същество като този, как се казваше… Чаконио.
— И какво установихте?
— Че червеникавата кал във вътрешността на ампулата, ако се размие във вода, съдържа най-вече кафеникава пръст и мухи.
Проблемът бил там, обясни абат Мелани, връщайки се към настоящето, че Чаконио, след като се бе сблъскал с нашия прословут крадец, беше намерил парченцето от Библията, оцапано с това, което по всичко приличаше на кръв.
— А да се намери, или по-точно, да се пробута началото на някоя книга от Библията, изцапано с кръвта на свети Калист, например — това може да донесе добри пари. Ето защо приятелят му сега дружески го упреква, задето ни е разкрил съществуванието на листчето.
— Но как е възможно — възпротивих се аз — хилядогодишната кръв на един мъченик да попадне върху някое съвременно печатно издание?
— Ще ти отговоря с тази история, която чух да разказват миналата година във Версай. Някакъв търговец се опитвал да продаде на пазара един череп, за който твърдял, че бил на прочутия Кромуел. Един от присъстващите изтъкнал, че черепът е прекалено малък, за да бъде на великия военачалник, който, както се знаело надлъж и нашир, притежавал глава със забележителни размери.