— Вие ли ще ръководите педакокическата част?
— Защо? Аз ще ръководя колонията...
— Не — каза той, като извади лулата от устата си, — вие ще ръководите педакокическата част, а аз ще ръководя домакинската част.
Представете си картината на Врубелевия „Пан”(4) със съвършено гола глава и само с мънички останки от коса над ушите. Обръснете брадата на Пан, а мустаците подстрижете по архиерейски. Пъхнете мм в зъбите лула. Това ще бъде вече не Пан, в Калина Иванович Сердюк. Той беше извънредно сложен за такава проста работа като управляване домакинството на детска колония. Зад гърба му имаше най-малко петдесетгодишна разнообразна дейност. Но негова гордост бяха само две епохи: на млади години бил хусар в лейбгвардейския Кексхолмски на нейно величество полк, а в 1918 г. ръководил евакуацията на град Миргород по време на немското настъпление.
Калина Иванович стана първият обект на моята възпитателна дейност. Особено ме затрудняваше изобилието на най-разнообразни убеждения у него. Той с еднакво удоволствие псуваше буржоата и болшевиките, русите и евреите, нашата небрежност и немската точност. Но в сините му очи блестеше такава любов към живота, той беше тъй възприемчив и подвижен, че аз не пожалих за него малко от педагогическата си енергия. Започнах да го възпитавам още от първите дни, още от първия ни разговор:
— Че как тъй, другарю Сердюк, може ли без управител на колонията? Някой все трябва да отговаря за всичко.
Калина Иванович отново извади лулата и учтиво се наведе към лицето ми.
— Значи вие желаете да бъдете управител на колонията? И аз, тъй да се каже, да ви се подчинявам?
— Не, това не е задължително. Ако искате, аз ще ви се подчинявам.
— Аз не съм се обучавал по педакокика и което не ми е работа, не ми е работа. Вие сте още млад човек — и искате, щото аз, старецът, да ви тичам насам-натам, тъй ли? Това също не е хубаво! А да управлявам колонията — тъй, знаете, още съм малограмотен, пък и защо ли ми е това...
Калина Иванович скръбно се отдалечи. Нацупи се.
Цял ден ходи натъжен, а вечерта дойде в стаята ми, вече съвсем скръбен.
— Поставил съм ви тук масичка и креватец, каквито се намериха...
— Благодаря.
— Мислех, мислех какво да правим с колонията. И реших, че разбира се, по-добре е вие да управлявате колонията, а аз, един вид, ще ви се подчинявам.
— Ще се погодим, Калина Иванович.
— И аз също мисля, че ще се погодим. Всеки си разбира от работата и ние ще се справим с нашата работа. А вие като грамотен човек... ще бъдете един вид управляващ.
Заловихме се за работа. С помощта на една сопа тридесетгодишната кранта беше изправена на крака. Калина Иванович се качи на нещо подобно на бричка, любезно дадена от съседа... и цялата система потегли към града със скорост два километра в час. Започна организационният период.
За през организационния период беше поставена напълно уместната задача — да се съберат материалните ценности, необходими за възпитанието на новия човек. В продължение на два месеца ние с Калина Иванович прекарвахме по цели дни в града. В града Калина Иванович отиваше с бричката, а аз ходех пеша. Той считаше пешеходния способ под своето достойнство, а пък аз не можех по никакъв начин да се примиря с оная скорост, която можеше да осигури бившият киргизки кон.
През тия два месеца ние успяхме с помощта на селските специалисти да турим що-годе в ред една от казармите на бившата колония: сложихме стъкла, поправихме печките, окачихме нови врати. В областта на външната политика имахме една единствена, но затова пък значителна сполука: успяхме да изпросим от интендантството(5) на Първа запасна армия около два тона и половина ръжено брашно. Други материални ценности не успяхме да „концентрираме”.
Като сравних всичко това с моите идеали в областта на материалната култура, видях, че и да имах сто пъти повече, идеалът би си останал толкова далеч, колкото и сега. Поради това бях принуден да обявя организационния период за завършен. Калина Иванович се съгласи с моето гледище:
— Какво ли ще събереш, когато тия паразити се занимават само с правене на запалки? Разориха, разбираш ли, народа, а сега както искаш, тъй се организирай. Ще трябва сега като Иля Муромец(6)...
— Като Иля Муромец ли?
— Е, да. Имало някога такъв един — Иля Муромец... може би си чувал... та те, паразитите, го обявили за юнак. А пък аз считам, че е бил просто бедняк и мързеливец, и лете, разбираш ли, на шейна се е возил.
— Е добре, ще бъдем като Иля Муромец, това не е чак толкоз лошо. Но къде е Соловей-разбойник?(7)
— Соловеевци-разбойници, братко, колкото щеш...
В колонията пристигнаха две възпитателни: Екатерина Григориевна и Лидия Петровна. Аз бях се почти напълно отчаял в търсенето на педагогически работници: никой не искаше да се посвети на възпитаването на новия човек в нашата гора, всички се страхуваха от „скитниците” и никой не вярваше, че начинанието ни ще свърши добре. И едва на конференцията на селските учители, при която и аз трябваше да ораторствам, се намериха двама живи люде. Радвах се, че са жени. Струваше ми се, че „облагородяващото женско влияние” ще допълни щастливо нашата система от сили.
Лидия Петровна беше много млада, почти момиче. Тя неотдавна беше свършила гимназия и още не беше изстинала от майчината грижа. Завеждащият губернския отдел за народна просвета ме попита, подписвайки назначението:
— Защо ти е това момиче? Ами, че то нищо не знае.
— Аз именно такова търсех. Видите ли, понякога ми хрумва мисълта, че знанията сега не са тъй важни. Тая Лидочка е извънредно чисто същество, аз разчитам на нея като на ваксина.
— Не мъдруваш ли много? Е добре...
Затова пък Екатерина Григориевна беше изпечен педагогически вълк. Тя не се беше родила кой знае колко по-рано от Лидочка, но Лидочка се облягаше на рамото й като дете о майка си. Екатерина Григориевна имаше сериозно, красиво лице с прави, почти мъжки, черни вежди. Тя умееше да носи с подчертана спретнатост своите като по чудо запазили се рокли и Калина Иванович правилно се изрази, като се запозна с нея:
— С такава жена човек трябва да се държи много внимателно...
И тъй, всичко беше готово.
На 4 декември в колонията пристигнаха първите шест възпитаници и ми донесоха някакъв приказен пакет с пет огромни восъчни печата. В пакета бяха техните „дела”. Четиримата бяха осемнадесетгодишни, изпратени зарад въоръжен грабеж из домовете, а останалите двама бяха по-млади и се обвиняваха в кражба. Нашите възпитаници бяха прекрасно облечени: с бричове, с контешки ботуши. Вчесани бяха по последна мода. Това съвсем не бяха дрипави, безконтролни деца. Тези първи възпитаници се наричаха: Задоров, Бурун, Волохов, Бендюк, Гуд и Таранец.
Посрещнахме ги радушно. Още от сутринта се готвеше особено вкусен обяд, готвачката блестеше с белоснежната си забрадка; в спалнята, в свободното от леглата пространство, бяха подредени празничните маси: покривки за масите нямахме, но те бяха успешно заменени с нови чаршафи. Тук се бяха събрали всичките членове на зараждащата се колония. Дойде и Калина Иванович, който по случай това тържество беше сменил изцапаното си сиво сако с куртка от зелено кадифе.
Аз произнесох реч за новия трудов живот, за това, че трябва да се забрави миналото, че трябва да се върви все напред и напред. Възпитаниците слушаха речта ми зле, шепнеха си с ехидни усмивки и с презрение поглеждаха наредените в казармата сгъваеми легла, покрити със съвсем не нови юргани, небоядисаните врати и прозорци. В средата на моята реч Задоров изведнъж каза високо на някого от другарите си: