— Триста няма да ви дам, вземете сега осемдесет килограма, а после ще изясним тая работа.
Осемдесет килограма .беше малко, па и завързалият се разговор не отговаряше на нашите намерения, в които, разбира се, не се предвиждаха никакви „изяснения”.
Едничкият благоприятен за колонията „Максим Горки” развой на работата се получаваше тогава, когато началството не разпитваше за нищо, а мълчешката вземаше нашето заявление и написваше в единия ъгъл: „Да се отпусне”.
В такъв случай аз се спущах презглава към колонията:
— Калина Иванович... разрешително... за тон и половина. По-скоро вземай помощници и карай, че може да го разграбят...
Калина Иванович се навеждаше радостно над разрешителното:
— Тон и половина ли? Я гледай ти! Ами откъде това?
— Нима не виждаш? От продоволствения комитет на губернския юридически отдел...
— Кой ли ги разбира! Но за нас е все едно: дявол ли е, или бяс, стига да носи петмез, хе-хе-хе!
Първичната нужда на човека е храната. Поради това въпросът за облеклото не ни измъчваше толкова, колкото въпросът за храната. Нашите възпитаници биваха винаги гладни и това значително усложняваше задачата за тяхното нравствено превъзпитаваме. Само известна малка част от своя апетит колонистите успяваха да задоволят по частни начини.
Един от основните видове на частното хранително производство беше риболовът. Зиме това беше много трудно. Най-лесният начин беше опустошаването на винтерите, които местните селяни поставяха в близката рекичка и в нашето езеро. Чувството на самозапазване и присъщата на човека икономическа съобразителност сдържаха децата да не крадат самите винтери, но всред нашите колонисти се намери един, който наруши това златно правило.
Това беше Таранец. Той беше на шестнадесет години, произхождаше от старо семейство на крадци, беше строен, сипаничав, весел, остроумен, прекрасен организатор и предприемчив човек. Но той не умееше да уважава общите интереси. Той открадна от реката няколко винтера и ги домъкна в колонията. Подир него довтасаха и стопаните на винтерите и работата свърши с голям скандал. След това селяните почнаха да си пазят винтерите и нашите риболовци много рядко сполучваха да хванат нещо. Но след известно време у Таранец и у някои други колонисти се появиха собствени винтери, които им били подарени „от един познат в града”. С помощта на тия собствени винтери риболовът почна бързо да се развива. Рибата се ядеше отначало от един малък кръг лица, но към края на зимата Таранец непредпазливо реши да въвлече и мен в тоя кръг.
Той донесе в стаята ми чиния пържена риба.
— Това е риба за вас.
— Виждам, само, че няма да я взема.
— Защо?
— Защото е неправилно. Рибата трябва да се дава на всички колонисти.
— Отде накъде! — почервеня от обида Таранец. — Отде накъде! Аз намерих винтерите, аз ловя, мокря се в реката, а пък да давам на всички, а?
— Тогава вземи си рибата: аз нищо не съм намирал и не съм се мокрил.
— Но ние ви правим подарък.
— Не, не съм съгласен, всичко това не ми харесва. И ме е правилно.
— Какво неправилно има тук?
— Какво ли? Ами, че винтерите ти не си купил. Винтерите подарени ли са?
— Подарени.
— Кому? На теб ли? Или на цялата колония?
— Защо „на цялата колония”. На мен...
— А пък аз мисля, че и на мен, и на всички. А тиганът чий е? Твой ли? Общ. А слънчогледовото масло, което изпросвате от готвачката, чие е? Общо. Ами дървата, печката, кофите? Какво ще кажеш на това? Мога да ти взема винтерите и свършена работа. А най-главното, това не е другарско. Голяма работа, че били твои винтерите! А пък ти го направи за другарите си. Риба всички могат да ловят.
— Добре де — каза Таранец. — Нека бъде така. Но все пак вие вземете рибата.
Рибата аз взех. Оттогава всички подред ходеха по риболов, а уловеното се предаваше в кухнята.
Втори начин за добиване на храна беше отиването на пазар в града. Всеки ден Калина Иванович впрягаше Малиш — нашия киргиз — и отиваше за продукти или в поход по учрежденията. С него биваха изпращани двама-трима колонисти, които тъкмо по това време заточваха да чувстват нужда да отидат в града: било в болницата, било на разпит в комисията, било да помогнат на Калина Иванович или да държат Малиш. Всичките тия щастливци обикновено се връщаха от града сити и даже донасяха на другарите си по нещо. Нямаше случай някой да „загази” на пазара. Резултатите от тия походи имаха легален вид: „една стринка ми го даде”, „срещнах се с един познат”. Аз се стараех да не обиждам колонистите с мръсни подозрения и винаги вярвах на тия обяснения. Па и какво ли би могло да се получи от моето недоверие? Гладните, нечисти колонисти, тичащи насам-нататък да търсят храна, бяха според мен неблагодарен обект за проповядването на каквато и да е нравственост по такива дребни поводи като открадването от пазара на някой геврек или на чифт подметки.
В нашата умопомрачителна бедност имаше и една добра страна, която по-късно вече никога я нямаше у нас. Еднакво гладни и бедни бяхме и ние, възпитателите. Тогава почти не получавахме заплата, задоволявахме се със същата храна и ходехме почти в същите дрипи. Аз през цялата зима нямах подметки на ботушите и парче от партенка винаги стърчеше навън. Само Екатерина Григориевна блестеше с чистите си, спретнати, добре стъкмени рокли.
4. Една вътрешна операция
През февруари от чекмеджето ми изчезна цяла пачка пари — приблизително колкото шестмесечната ми заплата.
По това време в моята стая се помещаваха и канцеларията, и счетоводството, и касата, защото аз се занимавах с всички тези длъжности. Връзката нови банкноти беше изчезнала от заключеното чекмедже без всякакви следи на взлом.
Вечерта разказах на момчетата за случилото се и ги помолих да върнат парите. Аз не можех да докажа кражбата и свободно можех да бъда обвинен в злоупотреба. Момчетата ме изслушаха мрачно и се разотидоха. След събранието, когато отивах към стаята си, в тъмния двор към мен се приближиха двамина: Таранец и Гуд.
Гуд беше малък, чевръст юноша.
— Ние знаем кой е взел парите — прошепна Таранец. — Само, че не бива да го казваме пред всички: не знаем къде са скрити. А пък ако обявим гласно, той ще офейка и ще отнесе парите.
— Кой ги е взел?
— А, че един тук...
Гуд гледаше Таранец изпод вежди, като очевидно не одобряваше напълно политиката му. Той измърмори сърдито:
— Трябва да му се разбие муцуната... Какво сме седнали да приказваме?
— А кой ще направи това? — се обърна към него Таранец. — Ти ли? Той така ще се разправи с теб, че...
— Вие ми кажете кой е взел парите. Ще поговоря с него — предложих аз.
— Не, така не бива.
Таранец настояваше за конспирация. Аз свих рамене.
— Е, както искате.
И отидох да си легна.
На сутринта Гуд намерил парите в конюшнята. Някой ги хвърлил през тясното прозорче на конюшнята и те се пръснали из цялото помещение. Треперещ от радост, Гуд се затече при мен. И двете му ръце бяха пълни със смачкани в бързината банкноти.
От радост Гуд танцуваше из колонията, лицата на всички момчета бяха светнали и те идваха в моята стая да ме погледат. Само Таранец ходеше с важно вдигната глава. Аз не разпитвах нито него, нито Гуд за действията им след нашия разговор.
След два дни някой счупил катинара на избата и задигнал няколко фунта сланина — цялото ни богатство от тлъстини. Беше задигнал и катинара. На другия ден беше изкъртен прозорецът на склада — изчезнаха бонбоните, приготвени за празника на Февруарската революция, и няколко кутии смазка за колела, която ние скъпяхме като чужда валута.
Калина Иванович даже отслабна през тия дни; той навираше побледнялото си лице във всеки колонист, пущаше му в очите дим от лулата си и го убеждаваше: