Сред вулканнчните изблици полковнишки възторг, оглушили кабинета му, Бокенхаймер чу младежкото съскане на Стенфордовото презрение и подземното боботене на гнева на професор Ноули. Само откъм Болтън пак не идеше нищо. Светът в него беше черен и непроницаем като кожата му и може би затова Бокенхаймер уважаваше толкова своя мълчалив сътрудник. Искането на вратата да се отвори го стресна с бръмченето си, но той не побърза да натисне копчето под ръба на бюрото. Беше Джейн и трябваше да намери начин да не гледа към нея, когато тя ще се навежда да остави кафетата. Защото тя ще влезе с кафетата и със страха си — две години вече все тоя неин страх! — а Бокенхаймер не бива да гледа към нея, професор Бокенхаймер да си гледа своя негър и да си мисли колко много го обича, защо го обича толкова и що за човек е тоя странен негър изобщо…
Повторното бръмчене отвори дебело тапицираната врата. Влезе ароматът на кафето, влезе ароматът на Джейн, кабинетът се превърна в грамаден съд с благоухания, а Бокенхаймер стисна клепачи пред цялото това благоухание и си каза в своята пустиня така, че ехото го повтори гръмогласно в него: Истинско щастие е да попаднеш на такъв негър! Ако някога изобщо съм имал щастие в нещо, това е Болтън. На колко хора се е удавало да намерят своя негър, който да мълчи и да им върши работата? Чуваш ли ме, Болтън? Знам, че ме чуваш, но си мълчиш. И това ти е най-доброто…
В института го наричаха „Сянката на Бокенхаймер“ отначало, после — само „Сянката“. За по-кратко. Прекалено черна изглеждаше тая сянка за германо-еврейски белокожия Бокенхаймер, но и той твърде дълго я търси, докато я намери — такава хладна и надеждна в своята плътност. Единствен Ноули знаеше в началото за опита на Бокенхаймер да „материализира“, да вложи в машината част от своите способности. Знаеше и стадия на математическото моделиране, до което професорът беше се добрал с многогодишен труд. Нужен бе конструктор, за да осъществи идеята, ако тя изобщо бе осъществима. Институтът по сугестология и парапсихология на армията, в който двамата работеха, щеше да даде не един, щеше да даде сто бляскави конструктори, щом само му споменеха за това, но Бокенхаймер се боеше да споменава за идеята си, а и Ноули беше достатъчно умен, за да предположи последиците от едно такова изобретение. Не можеха да отидат просто в друг институт — все едно, военните щяха веднага да се доберат до тях. От научния шпионаж също така нямаше къде да се избяга в днешния свят. По-разумно се оказа да я осъществят именно под покрива — относително най-сигурния покрив — на тоя свръхсекретен институт. Така щяха да избягнат поне отчасти шпионирането от самия него. И да си осигурят нужните средства за експерименталния модел.
Ще ви дадем най-добрия менажер — каза със сдържано вълнение ръководството на института. — Полковник Мърроу е… — И Мърроу започна през ден да им води по двама-трима конструктори. Бокенхаймер разговаряше с тях на философски теми, за времето, за политиката, за спорт, канеше ги у дома си, пиеше с тях по баровете и ги прослушваше с антената си, без да им открива за какво се касае. Отиваха си в недоумение, мислейки, че прочутият хипнотизатор и телепат си е правил някакъв експеримент с тях или подозираха, че това е специално кадрово проучване, възложено му от армията. Докато един ден Ноули заяви: Така до никъде няма да стигнем, полковник! Бокенхаймер трябва сам да си намери човека, иначе никога няма да се освободи от подозрението, че му пробутваме подставени лица. Познавам един черен… — Болтън ли? — досети се веднага полковникът, който според службата и призванието си познаваше всички що-годе кадърни учени и техници. Пък и д-р Болтън беше достатъчно известен. — Тоя черен, професоре, ще ни струва… тоя черен струва колкото цяла Африка, ясно ли ви е това? — Вие само ми разрешете да говоря с него — настоя Ноули. — Може и да не стане нужда да го купуваме!