Хубавото време беше изкарало хората навън и в момента Лондон беше пълен с оръженосци, пажове и войници, които придружаваха рицарите към големия панаир на коне в Смитфийлд, след който щяха да се проведат множество турнири. Улиците гъмжаха от въоръжени мъже, нахлупили шлемове, и от грамадни бойни коне, натруфени с разноцветни сбруи. Рицарите в своите бляскави одежди бяха покачени високо в седлата си, а пред тях вървяха оръженосци със знамена в ръце. Пешком ги следваха цели тълпи слуги, издокарани в ливреи с цветовете на великите лордове, и огромни компании контета, облечени във френска коприна, които пърхаха наоколо като пеперуди. Всички тези хора изпълваха кръчмите и цветните им дрехи рязко контрастираха с мръсните кожени престилки на ковачите и с късите елеци и шапките на чираците.
Когато Кранстън и Ателстан стигнаха до Чийпсайд, празничният дух вече се беше настанил там. Търговците бяха разпънали сергиите си, актьорите изнасяха представления и въздухът се огласяше от виковете на разни самозвани глашатаи, които приканваха минувачите да отидат да гледат бой с петли, бой с кучета и дори бой между диви прасета и мечки. Боклукчийските каруци не можеха да минат заради тълпата и навсякъде наоколо се издигаха огромни купчини отпадъци, над които се носеха гъсти облаци мухи.
— Да му се не види! — изруга Кранстън. — Хайде, Ателстан!
Коронерът и помощникът му трябваше да слязат от конете си и насила да си проправят път покрай голямата цистерна15, за да стигнат до малката уличка, водеща до „Мечката и чепатата тояга“. После двамата спътници оставиха конете си в конюшнята, но вместо да влязат в кръчмата, продължиха към една закътана градинка отзад. Мястото беше оформено като квадрат, а покритите с чакъл пътечки, които го разделяха на четири части, бяха оградени от преплетени глог, лигуструм, шипка и рози. И така, Кранстън и Ателстан се настаниха върху две тревни седалки, разположени на сянка, и се загледаха в лехите с исоп, лавандула и други благоуханни растения, които се издигаха пред тях. После някаква слугиня донесе малка масичка, на която монахът да подпре дъската си за писане, и, разбира се, кана с вино и две чаши, макар че Ателстан поклати глава и помоли за вода. За известно време двамата мъже просто си седяха, наслаждавайки се на прекрасния аромат и освежаващата хладина на градината, които им се сториха доста приятно разнообразие на фона на изморителната езда през прашния град.
— Бих могъл да остана тук цял ден — рече най-накрая Ателстан, облягайки се на стената. — Толкова е тихо, така спокойно…
— Да не би да предпочиташ да се върнеш в манастира си?
Монахът се усмихна.
— Не казах това!
— Но не харесваш работата си, нали?
— Не казах и това — отвърна Ателстан, обръщайки се към Кранстън, при което забеляза, че тлъстото лице на коронера е цялото покрито с капчици пот. — А ти харесваш ли своята, сър Джон? Приятно ли ти е непрекъснато да се занимаваш с убийства, лъжи и измами? Спомняш ли си — попита монахът — как веднъж ти цитирах Бартоломю Англичанина?
Кранстън го погледна с очакване.
— В книгата си „Природата на нещата“ — продължи Ателстан — той казва, че планетата Сатурн е студена като лед, тъмна като нощ и зла като самия дявол. Освен това твърди, че тя управлява престъпните наклонности на хората — монахът присви очи и се загледа в пчелите, които кръжаха около една разкошна роза. — Ако трябва да бъда честен, вярвам му. Нали чу, когато Фортескю ме попита за брат ми? — Кранстън кимна. — Някога баща ми притежаваше процъфтяващо стопанство в Съсекс. Плановете му за мен бяха да се посветя на религиозния живот, докато брат ми трябваше да продължи неговата борба със земята. Покрай семейната ни ферма минаваше път, който слизаше до брега и по който често се спускаха войници, тръгнали за Франция. После ги виждахме да се връщат натоварени с плячка и слушахме легендите, които разказваха — за рицари в бляскави доспехи и за величествени бойни коне, препускащи сред зелени поля.
И така, една пролет аз зарязах послушничеството и се върнах в бащиното си стопанство. Двамата с брат ми изчакахме да мине следващата група войници и се присъединихме към нея. Отплавахме от Дувър, акостирахме в Онфльор и се вляхме в редиците на една от множеството групи, бродещи по пътищата на Франция — Ателстан се взря в небето. — Бяхме под командването на Черния принц, военачалника му Уолтър де Мани и някои други. Не след дълго мечтите ни бяха разбити. Във Франция нямаше нито благородни рицари, нито величествени армии. Видяхме само зверства, унищожени и опожарени градове и убити жени и деца. Един ден аз и брат ми — и двамата служехме като стрелци — бяхме заловени извън стените на някакъв град от група френски конници. Бяхме заели позиция и — както обикновено — забивахме колове в земята. Французите обаче нападнаха по-рано, отколкото очаквахме, и докато се усетим, негодниците вече бяха между нас и ни избиваха.
15
Сградата на Корнхил, наричана поради формата си „Бъчвата“, е била строена за затвор, а впоследствие превърната в цистерна и свързана с водопровод. — Б.р.