— Извинявай, ако съм малко нервен тази сутрин, Грег. — Той прокара дебелите си пръсти през косата си. — Работя денонощно — изкуствената светлина не ми пречи — и навярно съм уморен. Но съм предимно ядосан. Продължавам да получавам шум и той заглушава сигналите.
Внезапното унило раздвижване в лабораторията привлече вниманието им. Лаборантите, които допреди минута разсеяно бъбреха помежду си, сега изглеждаха сериозни и подготвени. По стълбите слизаше Питърсън. Той се приближи до вратата на кабинета на Ренфрю и отсечено кимна на двамата мъже.
— Извинете за закъснението ми, Доктор Ренфрю — без да дава обяснение каза той. — Можем да започваме незабавно.
Когато Питърсън отново се обърна към лабораторията, Маркъм с лека изненада забеляза спечената кал по елегантните му обувки, като че ли беше ходил из разорани ниви.
Беше 10:47 сутринта. Ренфрю започна бавно да почуква по сигналния ключ. Маркъм и Питърсън стояха зад него. Лаборантите наблюдаваха други резултати от експеримента и настройваха апаратурата.
— Толкова ли е лесно да се прати съобщение? — попита Питърсън.
— Обикновен Морз — отвърна Маркъм.
— Разбирам. За да се постигне максимална вероятност да бъде дешифриран.
— По дяволите! — внезапно изправи глава Ренфрю. — Равнището на шума пак се повиши.
Маркъм се наведе над него и погледна към датчика на осцилоскопа. Стрелката танцуваше и се люлееше в разпръснато случайностно поле.
— Как е възможно в една охладена индиева проба да има толкова много шум? — попита той.
— За Бога, не зная. През цялото време имаме такъв проблем.
— Може да е от термичен произход.
— Невъзможно ли е предаването при това положение? — намеси се Питърсън.
— Разбира се — раздразнено отвърна Ренфрю. — Шумът разширява тахионовия резонанс и заглушава сигнала.
— Значи експериментът няма да се получи?
— По дяволите, не съм казал това. Просто ще се наложи да почакаме. Сигурен съм, че ще успеем да открием проблема.
Някакъв лаборант извика от платформата горе:
— Господин Питърсън? Търсят ви по телефона, казват, че е спешно.
— А, добре.
Питърсън забързано се изкачи по металните стълби и изчезна. Ренфрю се консултира с няколко лаборанти, лично провери датчиците и известно време ядосано се суети наоколо. Маркъм стоеше и наблюдаваше стрелката на осцилоскопа.
— Имаш ли някаква идея какво може да е? — извика той на Ренфрю.
— Вероятно изтичане на топлина. Или пък пробата не е добре изолирана от сътресения.
— Искаш да кажеш, че й въздействат хората, като се движат из помещението ли?
Ренфрю сви рамене и се върна към работата си. Грег потри с пръст долната си устна и се загледа в жълтия шумов спектър на зеления екран на осцилоскопа. След миг попита:
— Имаш ли корелатор, който да използваш за този апарат?
Ренфрю спря за момент и се замисли.
— Не, тук нямам. Не ни е трябвал.
— Бих искал да видя дали от този шум не можем да извлечем някаква структура.
— Е, предполагам, че ще сме в състояние да го направим. Ще отмъкнем нещо подходящо.
Над главите им се появи Питърсън.
— Съжалявам, налага ми се да отида до секретен телефон. Има проблем.
Ренфрю се извърна, без да каже нищо. Маркъм се заизкачва по стълбите.
— Така или иначе, експериментът ще се забави, струва ми се.
— А, добре. Не искам да се връщам в Лондон, без да съм видял какво ще стане. Но трябва да разговарям с някои хора по секретна телефонна линия. Има една в Кеймбридж. Навярно ще ми отнеме около час.
— Толкова зле ли са нещата?
— Така изглежда. Онзи масов цъфтеж на диатомея край южноамериканския бряг в Атлантическия океан явно излиза извън контрол.
— Цъфтеж ли?
— Биологичен термин. Означава, че фитопланктонът влиза в контакт с хлорните въглеводороди, които използваме за изкуствени торове. Но освен това има и нещо друго. Специалистите се мъчат да открият по какво този случай се различава от предишните, по-ограничени ефекти върху океанската хранителна верига.
— Разбирам. Можем ли да направим нещо?
— Не зная. Американците провеждат някои експерименти в Индийския океан, но разбирам, че напредват бавно.
— Е, няма да ви задържам. Трябва да свърша нещо — имам идея, свързана с експеримента на Джон. Кажете, знаете ли заведението „Каприз“?
— Да, на Тринити стрийт. Близо до „Боус & Боус“.
— След около час сигурно ще имам нужда да пийна и да хапна нещо. Защо не се срещнем там?
— Добра идея. Ще се видим към обяд.
„Каприз“ беше пълен със студенти. Иън Питърсън си проби път през тълпата до вратата и спря за миг, за да се ориентира. Студентите до него си предаваха халби бира един на друг и някой го поля. Питърсън извади носна кърпичка и с погнуса се избърса. Младежите не забелязаха нищо. Беше краят на учебната година и духовете им се бяха развилнели. Неколцина вече бяха пияни. Високо разговаряха на лош латински — пародия на някаква официална церемония, на която току-що бяха присъствали.