— Eduardus, dona mihi plus beerus! — извика един от тях.
— Beerus? O, Deus, quid dicit? Ecce sanginus barbarus! — издекламира друг.
— Mea culpa, mea maxima culpa! — с подигравателна сериозност отвърна първият. — Но как е „бира“ на тъпия латински?
Отвърнаха му няколко гласа:
— Alum! Vinum barbaricum! Imbibius hopius! — Последва взрив от смях. Мислеха се за много остроумни. Един от тях с хълцане бавно се отпусна на земята и изгуби съзнание. Вторият събеседник вдигна ръка над него и тържествено произнесе:
— Requiescat in pace. Et lux perpetua и така нататък.
Питърсън се отдалечи от тях. Очите му започваха да привикват с мрачната — в сравнение с обляната в слънце „Тринити“ — атмосфера. Един жълт плакат на стената съобщаваше, че някои ястия от менюто липсват — временно, разбира се. В центъра на кръчмата пукаше и съскаше голяма печка с въглища. Над нея господстваше изтормозен готвач, който местеше тигани от по-малките пръстени на по-големите и обратно. Всеки път, щом вдигнеше някой тиган от пръстена, блясъкът от огъня в печката за миг осветяваше ръцете и потното му лице и той заприличваше на сериозен, оранжев призрак. Студентите по масите около печката насърчително му подвикваха.
Питърсън мина през претъпканата ресторантска част. Във въздуха на пластове се носеха сини кълба дим от лула. До него достигна остър мирис на марихуана, примесен с дъх на тютюн, олио, бира и пот. Някой извика името му. Той се заоглежда и видя Маркъм в едно от страничните сепарета.
— Истинска случайност е да откриеш някого тук, нали? — каза Питърсън и седна.
— Току-що поръчах. Има много салати, нали? И ястия, пълни с лайняни въглехидрати. В последно време като че ли много не си струва да се храниш.
Питърсън прегледа менюто.
— Мисля, че бих опитал езика, макар да е невероятно скъп. Всички видове месо са просто невъзможни.
— Да, нали? — сбърчи лице Маркъм. — Не разбирам как можете да ядете език, когато произхожда от устата на някое животно.
— В такъв случай — яйца?
Маркъм се засмя.
— Предполагам, че няма начин да ви отклоня. Но смятам да се изфукам и да си поръчам наденички. Това ще окаже чудесно въздействие върху финансите ми.
Келнерът донесе светло пиво за Питърсън и черна бира за Маркъм. Администраторът отпи голяма глътка.
— Значи тук позволяват пушенето на марихуана?
Маркъм се огледа и подуши въздуха.
— Наркотик ли? Естествено. Тук са законни всички слаби опиати, нали?
— От една-две години. Но струва ми се, по обществено споразумение — ако някой е против, не трябва да се пуши на публични места.
— Това е университетски град. Предполагам, че студентите открито са пушили марихуана много преди да бъде легализирана. Във всеки случай, ако правителството иска да отвлече хората от новините, няма смисъл да ги кара да го правят единствено у дома си — меко каза Маркъм.
— Хм-м — промърмори Питърсън.
Ученият задържа халбата с бира пред устата си и го погледна.
— Уклончив сте. Значи съм познал? Правителството е имало предвид точно това?
— Да речем, че въпросът беше обсъждан.
— В такъв случай, какво има намерение да направи либералното правителство за тези наркотични вещества, които повишават човешката интелигентност?
— Откакто съм в Съвета, не съм се занимавал много с тези проблеми.
— Носи се слух, че китайците са доста напред в това отношение.
— О? Е, мога да го опровергая. Миналия месец Съветът получи разузнавателен доклад точно по този въпрос.
— Значи шпионират собствените си членове?
— Китайците официално са членове, но… е, вижте, проблемите от последните няколко години са технически. Пекин разполага с достатъчно и без да полага усилия за изследвания, за които няма научен потенциал.
— Мислех, че се справят добре.
Питърсън сви рамене.
— Доколкото е възможно, при положение, че трябва да се грижат за милиардно население. В последно време не се занимават много с външни въпроси. Опитват се да разрежат на абсолютно равни парчета постоянно намаляващата баница.
— Най-после чист комунизъм.
— Не чак толкова чист. Еднаквите парчета сдържат напрежението, дължащо се на неравенството. Възраждат терасното земеделие, въпреки че е трудоемко, за да повишат производството на храни. Опиумът за народа в Китай са хранителните продукти. Винаги е било така. Освен това в земеделието вече не използват енергоемки химикали. Струва ми се, че се страхуват от странични ефекти.