— Две ли?
— Точно така. Едната от тях получаваме по радиоприемниците си. Другата пътува назад във времето — „предната вълна“, както са я нарекли Уилър и Фейнман.
— Но ние не получаваме каквито и да е съобщения преди да са били пратени.
Маркъм кимна.
— Вярно е, но предната вълна е там, в изчисленията. Не можем да я заобиколим. Всички физични уравнения са симетрични по отношение на времето. Това е една от загадките на съвременната физика. Как става така, че усещаме минаването на времето и въпреки това, според всички физични уравнения, времето може да се движи и в двете посоки — напред или назад?
— Значи уравненията са грешни.
— Не, не са. Те могат да предвидят всичко, което сме в състояние да измерим — но само докато използваме „забавената вълна“, както са я нарекли Уилър и Фейнман. Онази, която чуваме по радиоприемниците си.
— Е, вижте, сигурно има начин да променяте уравнението, докато не получите само забавената вълна.
— Не, няма начин. Ако промените уравнението така, ще промените и забавената вълна. Просто не можем да минем без предната.
— Добре, къде са тогава онези излъчени назад във времето радиопредавания? Защо не мога да настроя приемника си на новините от следващия век?
— Уилър и Фейнман са доказали, че не могат да бъдат приемани тук.
— Не могат да бъдат приемани през тази година ли? Искам да кажа, в настоящето?
— Точно така. Вижте, предната вълна може да взаимодейства с цялата вселена — тя се движи назад, към миналото ни, така че накрая се сблъсква с всяка появила се някога материя. Въпросът е, че предната вълна достига до тази материя преди сигналът да бъде излъчен.
— Да, естествено. — Питърсън се замисли над факта как сега, заради доказателствата, приема съществуването на „предната вълна“, което беше отхвърлил само преди няколко минути.
— И така, вълната се сблъсква с тази материя и електроните в нея се размърдват в очакване на онова, което ще излъчи радиостанцията.
— Следствието предхожда причината?
— Точно така. Изглежда обратно на всякакъв опит, нали?
— Определено.
— Но трябва да се има предвид вибрирането на електроните във всичко останало във вселената. Те на свой ред излъчват и предни, и забавени вълни. Все едно да хвърлиш два камъка в езеро. И двата образуват вълни. Но двете вълни не се събират по обикновен начин.
— И защо?
— Те интерферират помежду си. Създават пресечена мрежа от локални пикове и спадове. Там, където пиковете и спадовете на отделните модели съвпадат, те взаимно се подсилват. Но там, където пиковете на първия камък срещнат спадовете на втория, те се унищожават. Водата не се движи.
— А-ха. Добре.
— Уилър и Фейнман доказват, че когато бъде ударена от предната вълна, останалата част от вселената действа като множество камъни, хвърлени в езерото. Предната вълна се връща назад във времето и предизвиква всички онези други вълни. Те интерферират помежду си и резултатът е нулев. Нищо.
— О. Накрая предната вълна унищожава сама себе си.
Изведнъж от стереоуредбата на „Каприз“ загърмя музика: „И Дявола танцува — туп, туп — с Жана Д’Арк…“
Питърсън извика:
— Намалете това, чувате ли?
Музиката заглъхна. Той се наведе напред.
— Много добре. Вие ми обяснихте защо не действа предната вълна. Общуването във времето е невъзможно.
Маркъм се ухили.
— В основата на всяка теория се крие някакво предположение. Проблемът с модела на Уилър и Фейнман е, че всички онези трептящи електрони във вселената в миналото може да не излъчват назад точно правилните вълни. При радиосигналите наистина е така. При тахионите — не. Уилър и Фейнман не са знаели за тахионите — за тях дори не са подозирали до към средата на 60-те години. Тахионите не се абсорбират по правилния начин. Те не взаимодействат с материята като радиовълните.
— Защо?
— Те са друг вид частици. Още преди десетилетия двама души — Фейнбърг и Сударшан — си представяли тахионите, но никои не успял да ги открие. Изглеждало прекалено невероятно. Но те имали имагинерна маса.
— Имагинерна маса ли?
— Да. Не го взимайте прекалено сериозно.
— Изглежда ми сериозна трудност.
— Всъщност не е. Масата на тези частици не е такава, каквато ние бихме нарекли „откриваема“. Това означава, че не можем да спрем един тахион, защото той винаги трябва да се движи по-бързо от светлината. И така, щом не можем да го спрем в лабораторията, няма как да измерим масата му в покой. Тя може да се измери единствено като го сложим на везните и го претеглим — което е невъзможно, ако се движи. При тахионите можем единствено да измерим движението — тоест удара.