– Защо искаш да знаеш?
– Алекс, виждал съм много Пощадени в компанията на Преподобния, но за първи път виждам една от тях да го хваща натясно. А ти определено знаеше какво крие той.
– Просто извадих късмет.
– Глупости. Кажи ми откъде разбра? Освен мен, Съвета и още няколко души никой друг не знае за онова, което крие, и за нещата, които научава чрез... допир.
– Ами... предполагам, че това беше единственото логично нещо.
– Не ми пробутвай тия щуротии. Слушай, не аз съм врагът тук. Искам само да разбера какво става.
– Нали току-що точно ти ми каза да внимавам какво говоря пред неподходящите хора?
– Да, но в случай че не си забелязала, аз не съм един от тях. – Кинкейд се озърна към къщата. Когато проследи погледа му, Алекс забеляза, че Джес ги наблюдава през прозореца. Като видя, че я гледат, възрастната жена кимна лекичко и дръпна пердетата. Тогава Кинкейд попита: – Имаш ли ми доверие?
Въпреки онова, което ù бе казал Ърнст, тя вярваше на Кинкейд почти толкова, колкото и на всеки друг наоколо, може би защото миризмата му ù напомняше за баща ù. Докато разговаряха, това ухание не се бе променило; нямаше дори и следа от парещ дъх, който за Алекс означаваше лъжа. Освен това изглежда, че правеше всичко възможно, за да ù помогне.
– Мисля, че да – каза му тя.
– Значи, сега е моментът да ми се довериш. Как разбра за неговата, както аз я наричам, супердарба. При него става чрез допир. Ами при теб?
Тя облиза устни.
– Надуших я.
Веждите на мъжа се извиха въпросително.
– Надушила си я? С носа ли?
Алекс кимна.
– По същия начин разбрах, че Харлан е там. Той има... имаше много типична миризма, която не мога да сбъркам с друго.
– Казваш, че Йегър излъчва миризма? И ти си я надушила?
– Така, както го казваш, звучи сякаш става дума за телесна миризма, но... в общи линии, да. Всеки човек има някаква миризма. При някои хора тя е по... – започна да търси подходящата дума – ...концентрирана, отколкото при други. Мисля, че в повечето случаи надушвам не друго, а начина, по който се чувстват. – Тогава разказа на Кинкейд за внезапните проблясъци на паметта. – Миризмата извиква у мен някакъв спомен, който е свързан с определено чувство, и по този начин разбирам какво изпитват. Но не винаги се получава, защото има неща, които просто не мога да назова. Например... миризмата на катерица си е миризма на катерица.
– Аз имам ли?
– Аха. Ти миришеш на кожа и на – замисли се тя – бебешка пудра.
– Кожата, добре. Макар че бебешката пудра щеше да е проблем, ако не бях такъв стопроцентов мъжага – ухили се той. – Ами Преподобния, каква е неговата?
– Непроницаема. Като изключително плътна мъгла или, нали знаеш каква е миризмата на изпотеното стъкло, някак студена. Отначало не можах да го разгадая напълно, но когато се досетих за тази негова способност, стори ми се, че това го изненада, защото изведнъж сякаш нещо се пропука и тогава усетих миризмата на дъжд. Според мен това означава, че навън е валяло дъжд, когато онова нещо се случи.
– Така е – отвърна Кинкейд. – През онзи ден тук наистина валеше. Миризмата на стъклото също е интересна. Как си я обясняваш?
– Мисля, че е гледал през прозореца.
На устните на Кинкейд заигра усмивка.
– Да, това също е вярно.
– Откъде знаеш?
– Защото, когато онова нещо се случи, седях точно до него.
– И къде беше това?
– Там, където живеехме, заедно с всички останали Изцерени – отвърна Кинкейд. – В дома за възрастни, в крилото за болни от Алцхаймер.
53
Алекс ахна от изумление:
– Бил си пациент на хосписа? И си имал Алцхаймер?
– Да. Защо мислиш, че ни наричат Изцерените? Не бях пред умирачка, но бях близо. Шести стадий. Не мога да ти опиша колко смаян бях, когато една сутрин се събудих с пелени. Но слава богу, бяха сухи.
– Как можеш да се шегуваш с такова нещо? – Не можеше да пропъди от съзнанието си гледката как Кинкейд се изпуска в панталоните си, а от устата му текат лиги. – Изобщо не е смешно.
Кинкейд сви рамене.
– На моята възраст се научаваш да не приемаш нещата прекалено на сериозно. Но както и да е, събудих се пред панoрамния прозорец, завързан за една инвалидна количка, а санитарят, млад човек на около трийсет, беше неподвижен като камък. Трябва да пробваш да се освободиш от онези проклети ремъци без чужда помощ. Тия измишльотини са нещо като усмирителна риза за изкуфели старци. Да го видим Худини как ще се измъкне от тях. Едва не се удуших. – Той я погледна и се засмя. – Знаеш ли, ако не си затвориш устата, можеш да завъдиш мухи.