— Щастлива ли си тук, Сесил?
— Предполагам, че да. — Прибра косата зад ушите си и се засмя. — Но и другата къща ми харесва. Там има птици по колоните.
Къщата в Тракади. Вероятно е била там, когато отидохме с Хари.
— Можеш ли да си спомниш къде си била, преди да дойдеш да живееш при Обелин?
Усмивката изчезна от лицето й.
— Натъжаваш ли се като си спомниш за онова място?
— Не си спомням за него.
— Можеш ли да го опишеш.
Тя поклати глава.
— Да не би някой да се е държал лошо с теб?
Маратонката на Клодин започна да издава неприятен звук, когато коляното й заподскача нагоре-надолу.
— Мъж ли беше?
— Караше ме да си събличам дрехите. И… — Коляното заподскача още по-силно. — Искаше да правя разни неща. Той беше лош. Лош.
— Спомняш ли си името на мъжа?
— Мал-о.35 Беше лош. Аз не бях виновна.
— Разбира се, че не си виновна.
— Но ми даде нещо много хубаво. Запазих си го. Искаш ли да го видиш?
— Може би по-късно…
Без да обърне внимание на отговора ми, Клодин изтича от стаята. След секунди се върна и носеше кръг, оплетен от кожени ленти, украсен с пера и мъниста. Беше капан за сънища.
— Това е магическо. Ако го закачиш над леглото си, със сигурност ще сънуваш хубави сънища. И…
— Защо тормозиш Сесил?
И двете с Клодин се обърнахме, когато чухме гласа на Обелин.
— Просто си приказваме — каза Клодин.
— В кухнята на масата има ябълки. — Обелин продължаваше да гледа намръщено. — Ако ги обелиш, ще направим пай.
— Добре.
Клодин размаха капана за сънища, мина покрай Обелин и изчезна. След малко откъм кухнята се дочу песен.
„Fendez le bois, chauffez le four. Dormez la belle, il n’est point jour.“
Преведох си детската песничка наум. „Насечи дърва, загрей фурната. Спи, хубавице, още не е съмнало.“
— Как смееш?! — изсъска Обелин.
— Не, Обелин. Ти как смееш?
— Тя разсъждава като осемгодишно дете.
— Чудесно. Нека да си поговорим за деца. — Тонът ми беше леден. — Нека да си поговорим за сестра ти.
Лицето й съвсем пребледня.
— Къде е тя?
— Казах ти.
— Излъга ме!
Скочих на крака и ударих с дланите си по масата. Столът ми се обърна, падна на пода и изтрещя като изстрел.
— Еванджелин не е била убита! — Тонът ми беше точно толкова суров, колкото и изражението на лицето ми. — Или поне не е умряла на шестнайсет години.
— Това са глупости. — Гласът на Обелин трепереше, сякаш беше записан на магнетофон и лентата е била пускана много пъти.
— Хари откри „Кости, превърнати в пепел“. Обелин, знам, че Еванджелин е написала тези стихове. Някои от тях — през 2001 година.
Погледът й мина покрай мен и се насочи към прозореца.
— Знам за издателската къща „О’Конър“. Сега проследявам поръчката. Мога да се обзаложа, че Вирджини Льоблан си или ти, или Еванджелин.
— Ти открадна книгата. — Докато говореше, все още гледаше през прозореца.
— Колкото и да ми е неприятно, трябва да ти кажа, че това, което ти и съпругът ти сте направили, е много по-лошо от кражбата на една книга.
— Преценката ти за нас е неправилна и ни отправяш несправедливи обвинения, от които ме боли.
— Какво се случи с Еванджелин?
— Това не е твоя работа.
— Каква беше причината? Бизнес? Какво, по дяволите, хлапето работи за татко. Не влиза в служебните й задължения, но ще я накарам да се съблече, ще я завържа с въжета и ще направя някоя и друга снимка. Тя е млада, бедна и се нуждае от работата. Няма да вземе да се разприказва.
— Не беше така.
Ударих по масата толкова силно, че Обелин трепна.
— Разкажи ми тогава. Как беше?
Тя се обърна бързо и застана пред мен.
— Беше управителят на свекър ми. — Сълзите се стичаха по обезобразеното лице. — Той принуди Еванджелин да го направи.
— Господин Мръсника, който няма име. — Въобще не й вярвах.
Ако изобщо съществуваше такъв човек, то Обелин със сигурност трябваше да знае кой е той.
— Дейвид го уволни още в деня на смъртта на баща си. Аз разбрах за снимките много по-късно.
— Какво се случи с Еванджелин? — Щях да продължа упорито да задавам този въпрос, докато получех отговор.
Тя ме изгледа продължително. Устните й трепереха.