Еванджелин възнамеряваше един ден да стане поетеса. Знаеше наизуст любимите си стихове, повечето на френски, а някои на английски. Едуард Блейк, Елизабет Барет Браунинг, роденият в Ню Бранзуик поет Блис Карман. Аз я слушах. После заедно пишехме нескопосани стихове.
Предпочитах истории със сюжет. Въпреки че трудно се справяше с английския, Еванджелин се опита да прочете любимите ми автори: Ана Сеуел, Каролин Кийн, К. С. Луис. И до безкрай обсъждахме Ан Шърли и си представяхме какъв е бил животът й във фермата „Грийн Гейбълс“.
В онези дни си мечтаех да стана ветеринарен лекар. По моя инициатива водихме дневници, в които описвахме белите чапли от блатата и пеликаните, които се виеха високо над главите ни, носещи се по течението от вятъра. Изграждахме стени около гнездата на костенурките, за да ги предпазим. Ловяхме жаби и змии с мрежи, закачени на дълги прътове.
Понякога организирахме изискани събирания на чай за Хари и Обелин. Къдрехме косите им. Обличахме ги като кукли.
Леля Юфеми ни готвеше poutine rapee, fricot au poulet или tourtiere.7
Все още я виждам как е завързала престилката с къдрички и ни разправя на развален английски истории за хората от Акадия. Истории, които беше научила от баща си, а той — от своя. Хиляда седемстотин петдесет и пета година. Десет хиляди прогонени от домовете си!
— Къде са отишли? — питаше Хари.
— Европа. Карибите. Америка. Наричат кейджуни онези, които са се заселили в Луизиана.
— Как е възможно да се случват такива неща? — питах аз.
— Англичаните искаха фермите ни и напоителните ни канали. Имаха пушки.
— Но нали жителите на Акадия се върнали обратно?
— Само някои.
През онова първо лято Еванджелин пося в душата ми страстта към новините, която не ме е напуснала и досега. Може би защото живееше в толкова отдалечен край на планетата. Може би защото искаше да упражнява английския си. Може би просто защото си беше такава. Жаждата й за нови познания беше неутолима.
Радио. Телевизия. Вестници. Поглъщахме ги и се стараехме да ги разберем според нашите доста ограничени възможности. Вечерно време сядахме на тяхната или на нашата веранда. Зелените бръмбари се блъскаха в мрежите на прозорците, а от транзистора се лееше музика — Манкиз, „Бийтълс“, Уилсън Пикет, „Айли Брадърс“. Разговаряхме за мъжа с пушка от кулата в Тексас, за смъртта на космонавтите, за бореца за права на чернокожите Стоукли Кармайкъл и групата студенти, която ръководеше.
На осемгодишна възраст смятах, че Еванджелин Ландри е най-умното и странно създание, което някога ще познавам. Беше красива, тъмнокоса и малко приличаше на циганка. Говореше чужд език и знаеше стихотворения и песни, които никога не бях чувала. Обаче дори тогава, въпреки че си споделяхме тайните, долавях известна сдържаност в новата ми приятелка, някаква мистериозност. И още нещо. Спотаена тъга, за която не говореше и чиято причина не знаех.
Горещите задушни дни се нижеха един след друг, докато ние проучвахме малкия остров, на който се намирахме. Аз й показвах места, които познавах от предишните ми посещения при баба. Заедно с Еванджелин откривахме нови.
Както неизбежно се случва, малко по малко болката ми започна да намалява. В мислите ми се появяваха нови неща. Приятни неща.
После дойде август и стана време да си тръгваме.
Мама никога не се върна да живее в Чикаго. Животът ми започна да се подрежда удобно в Шарлот. Заобичах старата къща на баба в Дилуърт, мириса на растението орлови нокти, който се носеше откъм оградата в задния двор, и сенчестия тунел от надвисналите дъбове по нашата улица.
Разбира се, имах и други приятелки, но нито една не беше толкова екзотична, нито ми беше толкова близка по душа. Нямаше друга, която да пише стихове, да знае френски и да е виждала „Грийн Гейбълс“ и английската кралица.
Докато бяхме разделени, с Еванджелин си пишехме писма, в които споделяхме новини от живота си през зимата, стиховете си, детските си впечатления от случващото се по света. Биафра. Защо другите държави не хранят тези хора? Май Лай. Американците наистина ли са избили невинни жени и деца? Чапакуидик. Известните хора също ли имат проблеми? Разсъждавахме върху това дали Джефри Макдоналд е виновен или невинен. Може ли човек да бъде толкова лош, че да убие собствените си деца? Злото Чарли Менсън. Дали той не е дяволът? Брояхме дните до идването на лятото и ги отбелязвахме в календара.
7
Типични за Акадия ястия: poutine rapee — картофени кнедли със сланина; fricot au poulet — ястие с птиче месо; tourtiere — празнична баница с месо. — Б.пр.