Учебната година в Шарлот завършваше по-рано, отколкото в Гракади, така че аз първа пристигах в Поулиз Айлънд. Седмица по-късно ръждясалият форд на мадам Ландри се задаваше по пътя. Лорет прекарваше една седмица в малката къща край мочурището при сестра си и зет си, после се връщаше, за да се захване отново с работата си във фабриката за консервиране на омари и в туристическия мотел. През август отново изминаваше същия дълъг път.
В периода между двете пътувания Еванджелин, Обелин, Хари и аз преживявахме нашите летни приключения. Четяхме, пишехме, разговаряхме и проучвахме нови места. Събирахме мидени черупки. Научих доста неща за професията на рибаря. Дори започнах да говоря на развален френски.
Нашето пето лято започна като предишните четири. До двайсет и шести юли.
Психолозите казват, че някои дати остават завинаги запечатани в съзнанието ти. Седми декември 1941 година. Нападението на японците над Пърл Харбър. Двайсет и втори ноември 1963 година. Убийството на президента Кенеди. Единайсети септември 2001 година. Световният търговски център в пламъци.
В моя списък е включен и денят, в който Еванджелин изчезна.
Беше четвъртък. Сестрите Ландри бяха на острова от шест седмици и трябваше да останат още четири. С Еванджелин бяхме планирали да отидем да ловим раци рано сутринта. Откъслечно си спомням другите подробности.
Въртях педалите през мъгливата ранна утрин, мрежата за раци беше закрепена на дръжките на колелото. В отсрещната лента премина кола. Видях силуета на мъж зад волана. Чичо Фидел? Обърнах се и хвърлих бърз поглед назад. Още един силует на задната седалка.
Последва почукването на камъчетата, които хвърлих по мрежата на прозореца на стаята на Еванджелин. Лицето на леля Юфеми през едва открехнатата врата. Косата й, хваната с фиби. Зачервените очи и побелелите устни.
— Отидоха си. Не трябва да идваш повече тук.
— Къде отидоха, ma tante8?
— Върви си. Забрави всичко.
— Но защо?
— Сега те са опасни.
Подкарах бързо колелото си. Сълзите се стичаха по бузите ми. Бях видяла как една кола изчезна в мъглата по пътя. Заминала? Без предупреждение? Без да се сбогува? Без да каже: „Ще ти пиша“? Не идвай тук? Забрави?
Приятелката ми и сестра й никога вече не дойдоха в Поулиз.
Въпреки че много пъти ходих до малката къща край мочурището и молех за информация, винаги бях отблъсквана. Леля Юфеми и чичо Фидел никога не разговаряха с мен. Повтаряха непрекъснато:
— Върви си. Няма ги тук.
Пишех писмо след писмо. Някои се връщаха обратно, други не, но никога не получих отговор от Еванджелин. Попитах баба какво бих могла да направя.
— Нищо — отвърна тя. — Някои събития променят живота на човек. Спомни си, че и ти напусна Чикаго.
Бях объркана. Заклех се, че ще я намеря. Казвах си, че детективката Нанси Дрю може да го направи. И се постарах, доколкото бяха възможностите на дванайсетгодишно момиче по онова време, без мобилен телефон и без интернет. До края на лятото, а и през следващото, двете с Хари шпионирахме леля Юфеми и чичо Фидел. Не открихме нищо.
Върнахме се в Шарлот и продължихме да търсим. Въпреки че в библиотеките около нас нямаше телефонен указател на Ню Бранзуик, Канада, успяхме да намерим кода на Тракади-Шийла. В областта живееха много семейства на име Ландри и операторът не можеше да ни помогне, освен ако не знаехме първото име.
Лорет.
Нямаше такава в указателя, но имаше трийсет и две Л. Ландри.
Нито Хари, нито аз си спомняхме Еванджелин да е споменавала името на баща си.
Сега го осъзнах. Въпреки че през дългите дни и нощи с Еванджелин бяхме разговаряли за момчета, секс, Лонгфелоу, „Грийн Гейбълс“, Виетнам, по някакво мълчаливо съгласие никога не бяхме навлезли в темата за бащите.
С Хари позвънихме от уличен телефон на всички Л. Ландри и Тракади — използвахме монети от касичките си. По-късно звъняхме и в градовете наоколо. Никой не познаваше Еванджелин и семейството й. Или поне така казваха.
На сестра ми й омръзна и престана да се прави на детектив много преди мен. Еванджелин беше моя приятелка, пет години по-голяма от Хари. А Обелин беше прекалено малка, наполовина на годините на Хари.
В края на краищата и аз изоставих издирването. Но никога не спрях да се чудя. Къде? Защо? Как може едно четиринайсетгодишно момиче да бъде заплаха? В крайна сметка започнах да се съмнявам дали правилно си спомням думите на леля Юфеми. Наистина ли каза „опасни“?