Писъците, които долетяха по обратната връзка, бяха по-ужасни от звука на нокти, дращещи по черна дъска.
Един от бодливите дървесни кораби се извъртя така, че застана точно пред тях. Клоните му се извиваха и свистяха, сякаш изпитваше огромна болка; в следващия миг дървото буквално избухна в пламъци: въпреки студения вакуум от сърцевината му избликна ярък жълто-оранжев пламък и се разпространи по клоните, поглъщаше енергизираното дърво.
На екраните на наблюдателните уреди с висока резолюция се видя как в горите долу пламват ослепителни сияния. Зараждаха се спонтанно и се разпространяваха през гъстата световна гора… точно там, където адмирал Уилис знаеше, че крал Питър е установил главния щаб на Конфедерацията.
2.
Крал Питър
Поредното световно дърво потрепери, а после избухна в пламъци, подпалено от фероуите. С пращене, което наподобяваше оръдейни изстрели, злонамерените огньове поеха към короната — не можеха обаче да стигнат до сърцевината на ствола.
Високо в гъбения риф крал Питър изкрещя на хората да се евакуират. Димът и горещината разраняваха гърлото му. През един отвор в органичните стени двамата с Естара видяха как пламъците жадно поглъщат дънерите един след друг, но нито един от живите вердани не бе рухнал, превърнат в пепел. Все още не.
Зелените жреци, които бяха останали зад белите стени на дървесния град, стискаха с ръце гладките си смарагдени черепи, докато болката пронизваше разума на световната гора. Най-силно страдание изпитваха следовниците на Ярод и Колкер, които се бяха включили в здраво свързаната мрежа тизм/телевръзка.
Един зелен жрец запелтечи нещо, спря и отметна ръце нагоре в агония. След миг нададе нечленоразделен вой и избухна в пламъци. Събратята му се втренчиха в купчината пепел и горящи въглени на мястото, където бе стоял. Някои се разридаха; други се свлякоха на колене.
Кралят и кралицата побягнаха от тронната зала, която се тресеше под краката им. Естара дърпаше съпруга си за ръкава.
— Питър, да вземем Рейналд и да тръгваме!
Украсените й с мъниста плитки тракаха и подскачаха зад главата й.
Щом стигнаха в покоите си, Естара грабна невръстния си син от ръцете на учителското компи ОХ, което вече го бе приготвило за евакуация. Малкият Рейналд плачеше, уплашен от шума и дима от горящите дървета.
ОХ, от друга страна, изобщо не се бе стреснал.
— Преди да тръгнем към платформите-лифтове, кралице Естара, предлагам да напоим едно одеяло с вода. За по-голяма сигурност ще го увия около бебето, докато го нося.
Когато видя нежеланието на Естара да се раздели с детето, ОХ основателно изтъкна:
— Имайте предвид, че физически аз съм по-силен и от двама ви, а освен това не могат да ме засегнат нито огънят, нито димът.
— ОХ е прав — каза Питър, грабна едно одеяло от леглото и се втурна към мивката, инсталирана от скитническите инженери. — Това е най-доброто решение.
Навън елементалните огньове продължаваха да се разпространяват. След като се бяха прехвърлили на Терок чрез неколцината злощастни жреци, неволно послужили като проводници, фероуите бяха създали паразитна връзка с верданите и бяха започнали да ги превръщат в плам-дървета; пламъците вече плъзваха из шубраците, поглъщаха по-малките храсти и растения.
Питър и Естара увиха пищящото бебе с мокрото одеяло и привързаха вързопа, който не спираше да вие, към гърдите на ОХ. Учителското компи държеше Рейналд здраво, без да изостава от краля и кралицата, докато тичаха през виещите се коридори на гъбения риф към външните балкони.
Задъхан, Питър излезе в горещия задушаващ въздух и загледа как пламъците на фероуите скачат от едно дърво към друго. Други, обикновени пламъци, бързо се разпространяваха по поляната. Хората бягаха безразборно в стремежа си да се отдалечат от гъбения риф.
Терокците се бяха струпали около малките платформи за повдигане и спускане. Асансьорите обаче бяха предназначени да носят само по няколко души и не бяха подготвени за всеобща евакуация от такъв мащаб. Когато на едната платформа се струпаха шестнадесет души, вкопчени в страничните перила и един в друг, претовареният асансьор изстена, откъсна се от въжетата и хората полетяха надолу към смъртта си. Питър изкрещя от ужас, но не можеше да направи нищо, за да им помогне.
За един кратък миг размерът и внезапността на бедствието го оставиха без дъх. Дори всички да успееха да слязат на земята, как и къде щяха да избягат сред тези завеси от пламъци? Нямаше време нито да се пита как е могло да се случи, нито за страх и тъга. Трябваше да напрегне цялата си съобразителност и по някакъв начин да отведе хората си и семейството си — в безопасност.