Очите й се изпълниха със сълзи. Тя подаде снимките на мъжа си, не продума нищо на другия. Той разбра, изви глава настрана, пусна кълбо дим, после сухо се засмя.
— Да, докторе, изкуството е тиранин, иска само него да слушаш… А аз трябва да печеля пари — и печеля добре. Знаете — дигна глава той и в очите му отново светна усмивка, — аз имам син, петгодишен син. Сега е в Тирол, в един пансион. Трябва да печеля за него…
— А, значи, и вие сте свили гнездо? — тихо промълви младата жена.
— Гнездо? А, гнездо, вижте — засмя се мъжът, — нямам. Син имам, да. Майка му избяга на третата година с един аржентинец. И ние сме сега само двама — момчето ми и аз. Но scusati signori6… Извинете, аз много се разбъбрах. Да станем, ако обичате. Иначе не ще има време да се поразходим.
Синя прозрачна мъгла обвиваше града и морето. Месецът, скрит зад Санта Мария делла Салуте, не се виждаше.
— Джулио! — извика художникът. Една гондола мръдна от кея и се доближи.
— Ние сме приятели с него — добави мургавият мъж, каза нещо по италиански на човека и се обърна към другите:
— Заповядайте!
Гондолата изви и заплува с мек шум. От водата идеше мека хладина и младата жена потръпна.
— Трябваше да вземеш горна дреха — каза съпругът.
Другият веднага скочи и метна палтото си, което още държеше под мишница, върху раменете на жената:
— Позволете… Аз и без това не го обличам.
Тя не отказа и затвори очи. От дрехата лъхаше слаб мирис на лула, смесваше се с тръпчивия въздух и влизаше като умора в цялото й същество.
Гондолата плуваше из Канале Гранде, после зави в тесни напречни канали, тъмни, потайни, с тежка, нечиста вода, с гербове на порталите, с малки вътрешни градини, дето високи кипариси се изрязваха над почернелите зидове. Мълчаха. От време на време художникът разменяше полугласно една дума с лодкаря, после сочеше някоя мъртва къща: „Тук е живял Тиеполо… В тая църква има фрески от Веронезе…“
Отново излязоха на Големия канал и при моста на Риалто спряха при едно блеснало кафене. Келнерът донесе ледено в гондолата, после отново потънаха в мрака на заспалите канали. Светът бе изчезнал сега и всичко наоколо нямаше нищо общо е живота. Те самите бяха само образи на нечие въображение, които тутакси ще се стопят в зеленикавия мрак.
На един ъгъл гондолата изведнъж зави и опря до стъпалата на осветена порта. Незабелязано бяха стигнали до техния хотел. Художникът скочи, помогна им да слязат и се поклони, смутено усмихнат:
— Finita… Благодаря ви много за тая вечер! Сега имате още един час до влака… Благодаря! Добър път, господин докторе! Добър път, госпожо!…
Тя усети пак познатото здраво стискане на тая жилеста, нервна ръка. Той се наведе, долепи устни до нейната ръка и още веднъж рече:
— Благодаря!
Влакът излезе изпод стъкления покрив на гарата и затрака по насипа. Блясъкът на града изведнъж се отдалечи. Отляво и отдясно бягаха цветни огньовце, силуети на гемии и товарни моторници.
Те бяха сами в купето. В дъното на вагона шумна компания италианци се черпеха с кианти и викаха. Младеж в униформа на военен авиатор мина с чанта в ръка и се настани в съседното отделение.
Докторът разкопча яката си и въздъхна доволно:
— Слава богу! Ще можем да поспим тази нощ…
Тя се бе отпуснала в насрещния ъгъл и гледаше в прозореца. Трясъкът на влака, бързо бягащият бряг, високият чужд говор във вагона — всичко се сливаше в едно-единствено усещане на глуха болка, като стар зъб, който издълбоко се обажда.
След няколко минути влакът спря на Местре. Отсрещната вратичка на купето шумно се разтвори и вътре влезе петнайсет-шестнайсетгодишно девойче с шапчица на ученичка и две кестеняви плитки коси, увиснали до ушите. На перона го изпращаха цяло семейство със съвети, заръки и шеги. Подадоха оттам едно куфарче и влакът отново зафуча в нощта. След малко момичето се обърна, огледа спътниците си и полиците за багажа. В тоя миг пред него вече стоеше изправен момъкът с униформата от съседното купе и усмихнато предлагаше да нагласи куфарчето й. Девойчето го изгледа хитро, кимна, погледна нашивките му и седна в ъгъла също полуусмихнато. Момъкът се настани насреща й и един полугласен разговор почна веднага.
От своя ъгъл в другия край младата жена наблюдаваше тая обикновена пътна среща. Момичето беше стройничко, с нежни, почти детски нозе, но с развит бюст. Момъкът имаше неприятно голяма, като че раздрана, плътоядна уста. Скоро се разбра, че тя се връща в Триест при родителите си, че тук е била на гости за две седмици. Той отиваше наблизо, само до Портогруаро. Не се мина много, и младият човек се премести до момичето и зашепна нещо. То отвърна с тих, гръден, предизвикателен смях, отмятайки назад падналите на лицето косички.