— Different day, same shit3 — каза Брих.
Изведнъж чухме силна врява. Разпръснахме се, хвърлихме се на земята и се заослушвахме с блъскащи сърца. Нищо не се случи. Пак се надигнахме. Врявата продължаваше. Най-накрая, след много време, защото се движиш бавно, когато навсякъде дебнат мини, които могат да те изстрелят в небето като фонтан от кайма, зад един скален блок в края на селото намерихме почти невредимо детско креватче с едно бебе в него.
Още помня, че на главата имаше синя шапчица, а лицето му беше почервеняло от рев.
Това би могла да бъде една хубава трогателна коледна история, детенцето в яслата, тримата мъдреци от изтока, които го взимат на ръце и го даряват с божията закрила и благоволение.
Само че малкият щеше да си изреве дробовете. Тогава единият от тримата влъхви от изтока го застреля със своя M-84.
После дълго време беше тихо, докато Конарски не кресна:
— Тоя рев вече не се траеше.
Кимнахме. Всеки ден, година след година този рев, плач, умоляване. Все ти се ще просто да те оставят на спокойствие. Поне на Коледа.
Хората, които запалват войните, си нямат и представа, с какво са се захванали. Жертвите са не само сред тези, които умират във войната, а и сред онези, които преживяват войната и оттам нататък трябва да живеят със спомена за това, какво са видели през войната и преди всичко какво са вършили.
Невероятно е какви ги вършиш по време на война. Вече и сам не можеш да се познаеш. Конарски беше най-безобидният и добродушен човек, който можете да си представите. В нормалния живот никога не би причинил страдание на друго живо същество, без значение човек или животно. Но войната е такава. Конарски никога вече нямаше да бъде такъв, какъвто бог го е създал. Той стана такъв, какъвто го направи войната. Луд. Грешник. Каещ се грешник. Лично съм виждал как при претърсване той отваряше врати, зад които клечаха изплашени хора, пак ги тряскаше и продължаваше, като викаше „Празно! Нататък!“, докато един ден един от тези, които той беше пощадил, не го простреля в гърба.
Всичко това е далеч назад, тук в светите зали на Ватикана. Хвърлям последен поглед към куполите, покривите и площадите на този гигантомански църковен палат, който беше издигнат само за едно десетилетие. Изглежда все едно Алберт Шпеер4 все пак е могъл да реализира безумните си планове за Хитлер. Големите мащаби и щедрите жестове на папа Урбан IX. Като божи представител на земята му се полага да се държи като строител на светове. Той така го вижда и Съли-Поанкре му осъществи тази мечта. Подмазвач, но пък гениален архитект. Остави само Ла Валета, останалата част от острова преустрои в своя бароков град на бога от светъл пясъчник, смесица от пищност и лабиринти в духа на Пиранези5, в които хората са като мравки. Но гледан откъм морето изглежда величествено, като видение, като възнесение на цял един град.
Започвам да слизам по тесните коридори от вътрешната страна на купола на Дуомо Масимо. Надолу в сърцето на мрака. Към залата за аудиенции на мъжа, когото войната направи най-могъщия човек под небето.
За първи път видях Урбан IX точно когато го бяха избрали за папа. Беше през първата ми година като войник. Три дни преди това нашата част, тогава още под заповедите на НАТО, беше изпратена на фронта. Намирахме се близо до Кайруан6. Като офицерски кандидат имах комуникационен шлем, с който можех да хващам и телевизионните новини на военната мрежа.
Предаването идваше от Ескориал, испанския кралски дворец. Там се беше подслонило ръководството на католическата църква, или поне това, което беше останало от тях, след като джихадистките бригади на ал-Мансур, Победоносният, бяха разрушили Рим и бяха избили папа Пий XIII и цялата папска курия.
На църковния събор от Равена Сантяго Ортега, архиепископът на Толедо, беше избран за папа. Той стана папа под името Урбан IX, както той твърдеше, в памет на Урбан II, който през 1095 беше призовал за първия кръстоносен поход, и на Урбан VIII, който през 1626 беше осветил базиликата Свети Петър.
Ортега беше харизматичен водач, какъвто рядко се среща. Болезнено честолюбив мъж, който с лекота се беше издигал в йерархията. Няколкото минути, през които го гледах по телевизията, ми стигаха да разбера какъв е: фанатик. Догматик. Последовател на великия инквизитор, запален от увереността му в собствената му непогрешимост, той беше нападнат и сега се чувстваше в правото си да унищожи нападателя.
— Този свят ще се промени — каза той със студена омраза в гласа. — Ще стане свят, в който добрите християни вече няма да може да бъдат избивани от коварни езичници. Защото вече няма да има езичници. Ще ги унищожим до крак. Отмъщението е мое7, казва Бог, и те ще го усетят.
3
DDSS — „Друг ден, но същата гадост“. Перифраза на „Same shit, different day“ от романа на Стивън Кинг — „Дриймкечър“.
4
Бертолд Конрад Херман Алберт Шпеер е немски архитект и политик, наричан Първи архитект на Третия Райх. От 1942 г. министър на военната промишленост в нацистка Германия, осъден е от Международния военен трибунал в Нюрнберг на 20 години затвор.
5
Джовани Батиста Пиранези (1720–1778) (Giovanni Battista Piranesi) е италиански архитект, художник-график и археолог.
6
Кайруан (от арабското керван) — град в Тунис, най-свещеният за мюсюлманите град в Северна Африка и четвърти по святост за Исляма. Основан е през 670 г.
7
„Отмъщението е Мое и Аз ще отплатя, кога им се разклати ногата, защото денят на загиването им е близък, скоро ще настъпи приготвеното за тях.“ (второ 32–35)