Урбан IX сам ме заговори на тази тема в края на една частна аудиенция на генералния щаб.
— Полковник Сикорски — рече мило той. — Тази група, която сте разкрили там в Северен Ирак…
Обля ме ледено студена вълна.
— Да, какво за тях?
— Ние — каза той, а очите му бяха далечни и студени като космоса, — ние елиминирахме това гнездо на съпротива.
Мислех си за голямата синя поляна с цветя, за ягодите, плодовете, меда. Мислех си за децата, които стояха в ливадата като елфи от някаква приказна страна и усетих как в мен нещо се пречупи. Тънката нишка на вярата, че всичко на този свят е такова, каквото трябва да бъде, че въпреки болката и неправдата има дълбок смисъл във Великия план и накрая всичко ще завърши добре — в онази секунда в залата за аудиенции най-могъщият мъж в християнския свят скъса тази нишка.
— Но… Ортега — казах аз бесен от гняв и разочарование, — те бяха просто деца.
— Езичници — каза той и махна с ръка, като че ли искаше да изгони муха. — Просто езичници. Не си струва да го обсъждаме.
Всъщност беше доста опасно да се лети толкова ниско в Кашмир. Но ми беше все едно. След смъртта на децата на цветята на Фатима намирах някакво изкривено удоволствие в това, да предизвиквам смъртта. Какво би могло да се случи вече? Някой куршум би могъл да сложи край на безсмисления ми, пропилян във войната живот. So what?14 Вътрешно тайно копнеех за края.
Сянката на хеликоптера трепереше като някакво гигантско праисторическо насекомо по избуялата растителност наоколо, джунгла от треви, храсти и дървета, която растеше на много етажи един над друг. Действително изглеждаше така, сякаш войната между църквата-майка и майката-природа ще бъде спечелена от природата. Тази мисъл ме изпълваше с дълбоко задоволство. Може би планетата ни пак се превръщаше в райската градина от началото на сътворението, населена с мили хора, които са живели в хармония с природата и им е било чуждо да убиват.
Изведнъж от нищото пилотската кабина се сви навътре, парчета от стъклото се понесоха към мен и се обагриха в червено. Чак тогава дойдоха трясъкът от попадението на снаряда, ревът на ротора, болката.
Хеликоптерът обърна надолу, олюля се, изправи се и изрови просека в джунглата. Изхвърчах напред. Черен чувал се спусна върху мен.
Когато дойдох на себе си, срещу мен седеше някакъв емир в разкошни дрехи. Намирахме се в някакво помещение, заобиколено от кръгла колонада, зад която се виждаха други стълбове, образуващи осмоъгълник.
Познавах това място. То си беше отишло с Йерусалим, както и почти целия Израел. Сега там беше само увеличилото територията си Мъртво море.
— Скалният купол15 — промълвих. — Наистина ли мислехте, че ще ме измамите с това?
Колоните се сринаха в хаос от трепкащи пиксели. Изпитах чувството, все едно някой разбърка мозъка ми с лъжица, гадеше ми се и ми се виеше свят — тогава се оказа, че седя в някаква мизерна стаичка, украсена само с няколко килима.
— Добра машина за виртуална реалност — казах аз на човека срещу мен. — Поздравления. Ако не знаех, че всичките ви прекрасни джамии и свети места са унищожени, бих могъл и да повярвам. Беше съвсем истинско.
— Прекрасните ви джамии — повтори мъжът, който носеше само скромна бяла одежда. — Необичайни думи за християнин.
— А вие говорите необичайно добър английски за мюсюлмански полеви командир, отвърнах аз.
— Следвал съм в Оксфорд — каза той и ми се стори, че усетих повей на меланхолия в гласа му. — Искаше ми се да остана там. Може би днес щях да съм професор по компютърна техника, ако не беше… — той се покашля и посочи жалката стаичка. — Вместо това…
Разгледах го. Беше уморен стар мъж. Като мен.
Той се стегна.
— Казват ми Саладин.
Значи това беше прочутият ислямски военачалник, гениалният стратег, който беше обърнал поражението на своя страна и сега упражняваше все по-голям натиск върху нас. Бягаше и се криеше от десетилетия, беше навсякъде и никъде.
— Сикорски — казах аз.
— А-а, полковник Сикорски. Чувал съм за вас — не задълба в темата. — Надявах се някой ден да ви срещна.
Дълго се изучавахме един друг. Бяхме почти на една и съща възраст. И на двамата ни беше втръснал този живот, който не ни беше дал нищо от това, за което бяхме мечтали на младини. И двамата търсехме последния голям жест, обезщетението, заради което все пак накрая да можем да кажем: Да, всичко имаше смисъл.
И изведнъж това беше моментът, в който всички бентове се скъсаха. Говорехме за блясъка на ислямската архитектура, джамиите в Кордоба, Дамаск, Исфахан. Обраслите с бръшлян вътрешни дворове на английски колежи. Безгрижните дни преди войната. Хората, които бяхме загубили. Бъдещето, което някога бяхме имали пред нас, и което сега беше само минало, без някога да е било настояще. Фатима и цветята.
15
Скалният купол — част от джамията ал Акса, издигната върху останките от Соломоновия храм в Йерусалим. Най-свещеното място за мюсюлманите след Кааба в Мека.