По някое време след много часове Саладин изведнъж ме попита:
— Вярваш ли, че войната скоро ще свърши?
— Не — казах аз. — Дори не и след десетилетия. Има твърде много фанатизъм.
Той замълча.
— Някой трябва да започне мира така, както преди някой е започнал войната — каза накрая той, изгубен в мислите си. — Това е от някой от вашите. Немски писател16. Щефан Цвайг.
— Прекрасно — казах аз. — Но как?
— Ние нямаме истинска армия с танкове и самолети. Но сме много добри във воденето на електронна война.
Кимнах.
— Знам. Превзели сте контрола над почти всичките ни спътници.
— Да, превзехме ги. На наша страна имаме много изключителни софтуерни специалисти от Индия. Не са мюсюлмани, но Индия измира от глад, и така много хиндуисти се оказаха при нас. Ние им даваме да ядат. Естествено само на най-способните, защото и самите ние нямаме много.
Следа от гордост надви меланхолията на лицето на Саладин.
— Имаме големи подземни комплекси за развойна дейност. Дълбоко в планината. Неоткриваеми. Напълно независими. Слава на горивната клетка.
— И… това какво помага за мира?
— Изобретихме вирус, който ще повреди непоправимо цялата ви мрежа за обработка на данни. В рамките на десет минути и последното периферно устройство ще стане неизползваемо. При условие че… — направи дълга пауза. — При условие че някой успее да прекара вируса през тройната ви защитна стена.
Не ми отне дълго време, за да реша.
— Окей — казах аз, — дай го.
Всичко, което можеше да спре тази изпаднала в лудост военна машинария, беше добро.
Аз ще съм белият рицар, който ще спре безумието.
Скоро мисията ми ще е изпълнена. Отивам в малкия кабинет до залата за аудиенции. Зает е само при аудиенции. Сега е празен. Естествено не всеки може да влиза там. Знам, че от отварянето на вратата до въвеждането на кода съм минал през поне десет проверки, уреди за телематика, скенери, анализатори и какво ли още не. Никакъв проблем, аз имам втори по височина приоритет на достъп, а това стига за целите ми.
Свързвам преносимия носител с вируса на Саладин към системата.
Останалото става автоматично.
Едва бях напуснал кабинета и започнаха да звънят звънци. В първоначалната си уплаха помислих, че са сирените, но после осъзнах, че това е просто акустичен сигнал за срив на системата.
Камбаните в цяла Ватикана се управляват електронно. Точно като загиващ мозък колабиращата мрежа с данни започна да изстрелва безсмислени команди и активира всички камбани. Трябва да бяха хиляди и хиляди. Целият остров се разтриса от ехтящия звън на ниско кънтящата руда. Беше някакъв недоловим, надвиващ сетивата шум, една внушителна каскада от тонове, която се разля над нас като потоп. Стените треперят, дори изглежда, че и въздухът вибрира. Винаги съм си го представял така, когато стане дума за Страшния съд.
Така и става.
Менингер ще се пукне от гордост. Беше наредил да дойда в централата на командването, онзи подземен комплекс в западната част на острова, който наричат Пентагона.
— Ето я — каза той с благоговение. — Майката на всички бомби. Жътварят.
Майката на всички бомби не изглежда впечатляващо. Приличаше на голям продълговат метален сандък. Или на ковчег.
— Неутронна бомба от най-ново поколение — очарован е кардинал-маршалът. — Убива всяка жива клетка в радиус от 30 километра. Прониква през всякаква материя. С нея ще ги стигнем и в най-дълбоките дупки в планините. Няма начин да се сврат толкова дълбоко.
Той размаха едно дистанционно управление. Стана ми смешно. За момент щях да повярвам, че му се танцува от радост.
— С тази бомба можем да каже, че езичниците са вече история, Сикорски. А после — той полагаше големи усилия да се овладее, — ще трябва да се погрижим веднъж завинаги и за протестантите. Те само отчасти подкрепяха борбата ни, тези еретици.
Замислям се какво би означавало това в човешки животи. Десет милиона жертви? Сто милиона? Още повече? Сетих се за азиатския грип. Ако те имаха подобно оръжие, също биха го използвали.
Решението ми беше логично, смело и ясно. Повалих Менингер с голи юмруци. Беше лесно, той не го очакваше. Той падна назад върху ръба на писалището и си счупи врата.
Напуснах помещението, а отвън дадох заповеди, че кардинал-маршал Менингер не желае да бъде безпокоен.
Щяха да ги спазят. Най-върховната повеля тук беше покорството.
Грохотът на камбаните е все така пъклен. Струва ти се, че все едно седиш във вътрешността на гигантска камбана, която биеш сам. Електронните клавиатури на големия орган са се включили сами и се смесват с общия шум. Тръбите на органа кънтят глухо, пищят пронизително, тръбят, хъхрят като агонизиращ динозавър.