Той излезе на широката тераса откъм източната страна на царския дворец, която беше цяла надвесена над езерото. Радой, старият слуга, избърза след него и наметна на рамената му дълга топла дреха. Самуил се загърна и пристъпи към горния край на терасата, спря се там, до каменната ограда. Зимната нощ беше ясна и тиха. Студеният й дъх беше дълбок и спокоен. Тъмните веди на езерото прошумоляваха едвам чуто долу, край дебелите каменни стени на двореца. По гладката им повърхност далеко наоколо мъждиво се отразяваха звезди, а още по-нататьк, вече към невидимите брегове, се чернееха плътните сенки на околните планини. Над тия тъмни, едва тук-там проблясващи дълбини се бе разтворило нашироко ясно звездно небе. Високите заснежени върхове на планините тихо светлееха в далечината, но по-сияйни бяха небесните дълбини, озарени от край до край от едри, искрящи звезди. Младият месец, едва-що изгрял тая вечер, като тясна пролука към някакви наднебеснн светлини, бе се скрил още през ранните нощни часове. Нощта бе останала сама над планините наоколо, над затихналите води, над цялата земя.
Самуил дишаше с пълни гърди свежия студен въздух. Той дигна поглед към грейналото звездно небе. Тъкмо срещу него, високо горе, блестеше необикновено едра звезда. Тя трептеше като ярък пламък, преливаха се в нея синкави, червени и жълти блясъци — това беше най-светлата звезда по небето тая нощ. По устните на Самуила потрепна мечтателна усмивка: изгряла бе негли звездата на България… Последните няколко години бяха години на сполука, години и дни на благополучие и мир. Царят въздъхна и наведе очи. Дано да продължи това благополучие още пет или още три години. Докато България събере всичките си сили, цялата си душа. Борбата още не беше свършена…
Някъде наблизу и по-далеч в тихата нощ се чуха гласове — сменяваше се нощната стража. Настанал бе полунощният час. Започваше първият ден на месец коложег иа годината хиляда и първа.