Янкул Побит огледа насядалите със сините си очи, които гледаха строго и тъжно:
— Трябва всеки от нас да знае, че чуждият цар няма да прати войската си за наше добро. Аз си отивам.
Той понечи да си излезе, но срещу него скочи Михаил Кукул:
— Аз те доведох тук, болярино Янкул Побит, и не очаквах да ме посрамиш пред тия люде, които сам ромейският василевс праща при нас за наше добро и спасение. Ти говориш с думи на Мокрия и на един ум си с него, пък казваш, че си негов най-голям враг.
— Ти ме доведе тук с други думи, но аз не искам да стоя, дето не ми е мястото.
Надигна се шумна врява в стаята, а Янкул Побит дръпна вратата и си излезе. Николай Хрисилий го проследи с поглед, сетне се приведе към преправения слуга, който ги доведе, и му пошушна:
— Тръгвай след него! Той ще ни издаде. Не го оставяй да се отдалечи. И гледай без всякакъв шум да…
Преправеният слуга излезе на часа по следите на Побит. Вън боляринът се разправяше с пазача, който, изглежда, не искаше да го пусне, но после гласовете им утихнаха, чу се как скръцна малката вратичка. Преправеният слуга завари пазача тъкмо пред вратичката и изсъска в лицето му:
— Пусни ме, Тимотей!
Той излезе на улицата и се спусна по шума на стъпките на болярина, който бавно се отдалечаваше. Преправеният слуга скоро го настигна и нито помисли да го спира или заговорва — той го позна и в тъмнината по едрия му ръст. Наоколо не се долавяше никакъв признак на живот, само небето светлееше горе, между надвесените стрехи на смълчаните къщи от двете страни на тясната улица. Като чу стъпки близу зад себе си, Янкул Побит току се поизвърна, но в същия миг ромеецът заби в гърба му дълъг нож, сетне го измъкна и пак го заби в широкия гръб на болярина. Чу се само едно пресекнало изхлипване и Янкул Побит рухна на земята. Убиецът бе пронизал сърцето му още с първия си удар. Той не бързаше да се отдалечи, почака да види дали боляринът наистина е мъртъв.
Когато малко по-късно ромеецът се върна в стаята, той кимна само с очи на Николай Хрисилий и седна на мястото си. Изправил се бе да говори сега Теодор Хрисилий с голото си жълто лице, цяло набръчкано в дружелюбна, доброжелателска усмивка.
— …Ние имаме със Самуила Мокри своя сметка, а вие имате своя сметка. Нас ни свързва само това, че той е наш общ неприятел. Той е голям неприятел на ромейското царство и затова нашият василевс е готов да ви помогне и да тръгне срещу Мокри. Ние ще уговорим дума по дума всичко, което е нужно да се знае за нашия съюз, и на първо място, че щом унищожим силата на общия враг, войниците на василевса ще се върнат, откъдето са дошли, и вие ще си останете сами господари на вашето царство…
Постъпката на Янкул Побит бе смутила някои от българите тук, но приятният глас на Теодора Хрисилий скоро ги успокои. На тая скрита нощна среща се посочи и определи като бъдещ комит на Охридската област боляринът Михаил Кукул, каза се какво беше нужно още да се върши, за да се издирят и съберат всички врагове на Самуила Мокри, изрекоха се думи и на гневно върдушевление. На края в стаята останаха само Михаил Кукул и двамата Хрисилиевци. Теодор Хрисилий извади от пазвата си една кожена торбичка и я сложи пред болярина.
— Това е — каза все тъй приветливо усмихнат византиецът — видимата сила и подкрепа на негово свето царство василевса. Тук са двесте златици и на всяка е отпечатан образът на негова царска светост Василий Втори. Това е негов поздрав до тебе.
Михаил Кукул дълго се колеба, преди да посегне към кожената торбичка. Той дигна широко разтворени очи към ромееца и срещна неговия усмихнат, благ, насърчителен поглед. Боляринът не беше богат, а сега в сърцето му кипна и цялата омраза, която от дълги години изпитваше към Самуила. Той сграбчи с две ръце торбичката. Езикът му не изрече никаква дума.
Още рано на другата сутрин се разчу из целия град за убийството на болярина Янкул Побит. Намерили го бяха мъртъв на улицата ранни минувачи. Събрал се народ, принесли мъртвото тяло на болярина в голямата му къща. Побит беше сдържан, строг човек и се чудеха людете къде е ходил нощем. Чудеха се охридчани и за убийците му. Не бе убит боляринът за грабеж — убит бе на улицата и нищо не бе взето от него. И животът беше по-спокоен сега, след победата при Траянова врата. Нямаше никъде гонения, нападения, убийства. И никой не вярваше дори на ушите си, когато още същия ден започна да се мълви из града, че Побит е убит от люде на Самуила Мокри. Не искаше никой да вярва, но всички знаеха какъв-непримирим враг на Самуила беше Янкул Побит. Пак ли започваше тревожно време?