— Можех да взема когото си поискам, кукло — шепнеше й всяка вечер, преди да заспят. — Можех да избера, когото си поискам, кукло, но се спрях на теб. Ако ме разочароваш, ще те сменя.
Йелена не можеше да опише с думи страха, който изпитваше от намеците, че е заменима. Откакто се помнеше, я подхвърляха къде ли не. С неприязън си спомняше годините преди да срещне мъжа, затова и рядко го правеше. Само в сънищата й миналото не я оставяше на мира. Тогава се връщаха всичките гнусотии, всеки детайл. Понякога не спираше да сънува и се събуждаше от собствените си крясъци, седнала в леглото.
— Не искам, не искам, не искам.
Мъжът не трепваше от кошмарите й. Просто я дръпваше отново да легне и прошепваше:
— Ти самата си господарка на съня си, кукло. Трябва да го разбереш. Ако не го направиш, ще продължиш да сънуваш това, което не искаш. А ако продължаваш така, кукло, да сънуваш неща, които не искаш, ако не положиш достатъчно усилия, значи си слаб човек. Знаеш мнението ми за слабите кукли, нали?
В началото се беше опитала да му възрази, да му обясни, че дава най-доброто от себе си, но сънищата упорстваха. В началото плачеше.
Тогава той лягаше върху нея, толкова й тежеше, че едва успяваше да си поеме дъх.
— Кукло, няма нищо, нищо по-безполезно от плача. Опитай се да го разбереш. Мисли, че трябва да го разбереш. Не искам да виждам нещо подобно отново. Никога. Разбираш ли?
Йелена кимаше, изнемогвайки под тежестта му.
— Отговори така, че да те чуя, кукло.
— Разбирам — прошепваше бързо тя. — Разбирам.
— Ако не разбираш — продължаваше той, — тогава хубавичко ще ти дам да разбереш.
Пръстите му се вплитаха в косата й, Йелена го виждаше как свива юмрук.
— Разбираш ли?
— Разбирам — отговаряше тя с облещени от страх очи.
— Може би ще разбереш по-добре, ако хубавичко те понатупам, както в началото?
Без да иска, Йелена започваше да трепери под него и да върти глава върху възглавницата.
— Не, не — шепнеше тя. — Недей, моля те.
Той сваляше свитата ръка и я погалваше по бузата.
— Тогава, кукло — казваше с нежен глас, — не се жалвай. Аз и ти не се жалваме.
Тя дишаше тежко, все още притисната от туловището му. В очакване на следващото му действие.
— Никога не трябва да се страхуваш от мен, кукло. Никога. Всичко, което правя, кукло, го правя за твое добро. За наше добро. Знаеш го, нали?
Тя кимаше между вдишването и издишването.
— Да, знам го.
— Добре — прошепваше той и се претъркулваше настрани. — Защото, когато започнем борбата си, когато започнем да будим проклетите грехове от дрямката им, тогава няма място за грешки.
Алекс Рехт успя само да прекоси Сградата съвсем набързо, преди да тръгне за Арланда8. Срещна Фредрика и разбра за обаждането от фирмата на Габриел Себастиансон, после разговаря с Педер, който току-що беше тръгнал от апартамента на Сара Себастиансон. Той потвърди, че тя ще отпътува за Умео заедно с родителите си, за да идентифицира момичето. Алекс напомни и на двамата, че трябва да се опитат да изяснят какво можеше да свързва семейство Себастиансон с този северен град.
Миг по-късно вече седеше в таксито на път за летището. Не очакваше да остане дълго в Умео, вероятно щеше да се прибере още вечерта. Малко неохотно беше изпратил Педер с някакъв дежурен свещеник да съобщят на Сара за смъртта на детето й. Едва ли това беше най-добрият избор, но му се стори още по-немислимо да изпрати Фредрика.
Хора без чувства едва ли оправдаваха доверието да ги нагърбваш с такава отговорна задача като оповестяване на нечия смърт.
Алекс отпусна глава на облегалката в таксито. Тялото на Лилиан Себастиансон беше открито пред Спешното отделение в Умео около един часа през нощта. Доколкото беше разбрал, медицинска сестра и лекар са я видели просната по гръб на тротоара, гола и мокра от дъжда. На челото й някой бе написал „нежелана“.
Намереното дете беше мъртво. Не се бе наложило да го съживяват. Причината за смъртта все още не беше установена, но направените изследвания показваха, че е било мъртво около денонощие, преди да го открият.