Това от своя страна означаваше, че след отвличането не беше живяло повече от няколко часа. Няколко часа. Ако знаеха, че разполагат само с толкова малко време…
Но в това се криеше и проблемът. Не го знаеха. А и нямаха основание да го очакват. Или може би имаха?
Алекс усети голямата буца в гърлото си и преглътна, за да се отърве от нея. Мислите му отлетяха към собствените му деца. С треперещи пръсти той извади мобилния си телефон и набра номера на дъщеря си Виктория. Тя вдигна след петия сигнал и Алекс чу веднага, че я е събудил.
— Колко се радвам, че ми отговори — каза той с дрезгав глас.
Дъщерята, която беше свикнала баща й да я търси понякога в странни часове, не беше много словоохотлива и след края на разговора така и не разбра защо всъщност й се беше обадил. Нямаше значение. Тя знаеше от опит, че рано или късно щеше да разбере защо. Може би не и преди следващото му позвъняване, но щеше.
Алекс пъхна щастлив и облекчен телефона във вътрешния си джоб. Както всички родители, така и той някъде дълбоко в себе си беше желал поне едно от децата му да тръгне по неговия път. Или ако не точно по неговия, то поне по подобен. Но това не се беше случило.
Виктория стана ветеринарен лекар. Дълго-дълго Алекс се бе вкопчил в надеждата, че големият й интерес към конете ще я превърне в конен полицай, но с приближаването на матурата осъзна, че такъв шанс почти липсваше.
Не можеше да твърди, че беше против. Самият той бе предпочел друга професия пред очакваната. По-скоро таеше надежда, че Виктория, която външно беше копие на майка си, в душата си ще бъде копие на баща си. Но не беше. Алекс винаги се пръскаше от гордост, когато мислеше за нея, макар да усещаше, че й го показва прекалено рядко. Той често забелязваше лутащо се безпокойство в уверения й поглед.
— Доволен ли си от мен, татко? — нашепваше то. — Доволен ли си от това, в което ме превърна?
Буцата отново заседна в гърлото му. Беше неизразимо доволен, че думата „доволен“ в случая звучеше банално. Не забравяше, че беше доволен и от двете си деца: както от Виктория, така и от по-малкия й брат Ерик. Синът му, вечно устремен нанякъде. Алекс знаеше, че е строг, когато наричаше по-малкото си дете мечтател, макар то да нямаше още двадесет и пет години, но всъщност нищо не го караше да вярва, че синът му някога ще се укроти. Едва ли щеше да го направи, като го гледаше как живее.
Малко след матурата му се беше сторило, че Ерик ще се насочи към попрището на военен. Всъщност не това беше голямата му мечта — синът му да работи в отбраната, но ако на него му харесваше, Алекс по никакъв начин нямаше да се противи. Синът му обаче заряза офицерското образование, което беше започнал, и вместо това реши да стане пилот. И въпреки че никой не разбра как, Ерик влезе в някакво пилотско училище в Сконе9. Междувременно след някаква случка и за нескрито учудване на родителите си, той заряза и това образование и напусна страната; заживя в Колумбия с някаква жена, която срещнал на курса по испански, който очевидно беше посещавал вечерно време. Жената била с десет години по-голяма и току-що се била разделила със съпруга си. Алекс и Лена не знаеха точно какво да направят, така че го оставиха да замине без особени дискусии.
— И тя ще му омръзне — бе казала съпругата му в опит за успокоение.
Алекс само беше поклатил отчаяно глава.
Новините за живота на сина му от другата страна на земното кълбо пристигаха както от него самия чрез писма и телефонни разговори, така и от Виктория.
Връзката с жената, както се очакваше, беше приключила, но никой не се изненада, че е намерил друга и останал за по-дълго. Вече две години живееше там и оттогава не се беше срещал със семейството си.
Трябва да му отидем на гости, мислеше си в таксито Алекс. Да му покажем, че се интересуваме от него. Дано тогава реши да се върне. Дано тогава се окаже, че не сме го изгубили завинаги.
Той погледна разсеяно през прозореца. Слънцето грееше. Устата му беше пресъхнала. Точно този глупав ден ли лятото бе избрало за свое начало!
Стокхолм го обгърна, окъпан в светлина, пред дома на Сара Себастиансон. Педер Рюд се чувстваше ужасно. Тръпки побиваха тялото му. Неистовият рев на майката все още ечеше в главата му. Горката жена, мислеше си той. Не можеше, не искаше, отказваше да си представи, че нещо подобно можеше да се случи и на него. Неговите деца никога нямаше да изчезнат. Те бяха негови и ничии други. Най-тържествено си обеща отсега нататък да ги пази.