Алекс кимна замислено.
— Но ако убиецът е имал достъп до спринцовка, спирт и ръкавици… — започна той.
— … То навярно поне един от съучастниците има нещо общо със здравеопазването — допълни съдебният лекар.
Полицаят млъкна. Какво каза току-що събеседникът му…
— През цялото време говорите за няколко души, свързани с убийството.
— Да — отвърна лекарят.
— Но от къде имате тази информация? — продължи Алекс.
— Наистина съжалявам, но мислех, че са ви казали още в Умео — извини се лекарят.
— Какво?
— Тялото на момиченцето не е наранено, с изключение на темето. Не е била изложена на грубо физическо насилие. Не е била изнасилена.
Алекс въздъхна облекчено.
— Но — подчерта лекарят — по ръцете и краката й имаше ясни синини. Вероятно заради оказаната съпротива, някой се е опитал да я усмири. Две от ръцете, които са я държали, са много малки, може би женски. Но в горната част на тялото синините са големи, вероятно причинени от много по-големи ръце. Може би мъжки.
Нещо присви полицая в гърдите.
— Значи са двама? — каза след малко той. — Мъж и жена?
Лекарят се поколеба.
— Възможно е, но не мога да бъда напълно сигурен. — После продължи: — Синините са се появили няколко часа преди детето да умре. Може би, когато са бръснели главата му.
— Жената я е държала, а мъжът я е бръснел — бавно продума Алекс. — А Лилиан се е съпротивлявала, така че ги е принудила да се сменят. Жената е продължила да я бръсне, а мъжът — да я държи.
— Да, може би — каза лекарят.
— Може би — прошепна Алекс.
Снимката на жената, задържала Сара Себастиансон във Флемингсберг, беше вече разпространена в медиите, когато Фредрика стигна до Упсала. Чу съобщението по радиото, щом спря пред жилището на Мария Блумгрен.
— Полицията издирва жена, която трябва да е била в…
Фредрика изключи двигателя и слезе от колата. Медиите бяха започнали да следят случая с изключително внимание. Все още не знаеха всички отблъскващи детайли, но рано или късно, естествено, щяха да ги разберат. И щеше да настъпи пълен ад.
В Упсала беше много по-топло, отколкото в Стокхолм. Фредрика си спомни, че разликата я впечатляваше още когато учеше тук. Летата бяха по-топли, а зимите — по-студени.
Сякаш се озоваваше в съвсем друга част на света.
Срещата с Мария Блумгрен я откъсна от мислите й. Стори й се, че с непознатата все пак идваха от едно и също място.
Дори малко си приличаме, помисли си стажантката.
Тъмната коса, сините очи. Мария като че беше с малко по-пълни бузи, малко по-висока и с малко по-тъмна кожа. Бедрата й бяха по-едри и по-закръглени.
Раждала е, веднага си помисли Фредрика.
При това изглеждаше и по-сериозна. Не се усмихна, преди да види легитимацията й. Едва тогава го направи, но толкова сдържано, че се видя само проблясъкът на зъбите.
От друга страна, нямаше и повод за усмивки. Алекс Рехт беше уведомил Мария Блумгрен по телефона за какво ставаше дума. Тя беше отвърнала, че не смята, че има нещо интересно за разказване, но естествено, ще сътрудничи на полицията.
Двете седнаха около кухненската маса. Стени, боядисани в пясъчно жълто, бели мозаечни плочки, кухненски шкафове от „Квик“11. Масата за хранене беше елипсовидна, а столовете около нея — твърди и бели. С изключение на стените, почти цялата кухня беше в бяло. Домът беше педантично чист като болница.
За разлика от дома на Сара Себастиансон, помисли си Фредрика. Беше й някак трудно да си представи, че двете жени някога са били най-добри приятелки.
— Искате да знаете за лятото в Умео? — направо попита Мария.
Фредрика затърси лист хартия в дамската си чанта. Мария ясно демонстрира готовността си да говори с полицията, но не искаше нещата да се проточат.
— Може да започнем с това, как се сприятелихте със Сара. Как се запознахте?
Полицайката забеляза първо безспорно колебание по лицето на домакинята. После едва уловимо раздразнение. Очите й помръкнаха.
— Сближихме се в гимназията — каза тя. — Родителите ми се разведоха и трябваше да сменя училището. Сара и аз попаднахме в една и съща група по немски, имахме един и същ учител три години.